Американската vs българската утопия: разговор между Джулиан Шехирян и Йоанна Елми

Историята на Рафи и Галина Шехирян, родители на историка и артист Джулиан Шехирян, е история на пътуването зад граница преди 1989-а. Двамата бягат от България малко преди падането на Стената с идеята, че никога няма да се завърнат. Джулиан се ражда през 1991 г. в Ню Йорк. Шегувам се, че със съвременната българска държава са на една и съща възраст. Шехирян е докторант по история в Пристънския университет, където започва да изследва практики използвани в психиатрия по време на комунизма. Проучванията му в тази област водят до инсталацията “Изравяне на Психиката“ в Червената къща (2015). Заедно с Красимира Буцева и Лилия Топузова, Джулиан е част от екипа на “Съседите”, документална инсталация за репресираните по времето на комунизма, която беше видяна от българската публика на две локации в София през 2022 г., а сега представя България на Венецианското биенале за изкуства. Писателката Йоанна Елми разговаря с него за имиграцията в САЩ, живота на младите българи между два свята и промените в погледа над Щатите и България днес.

  

Семейството ти заминава за САЩ през 80-те…  

Бягат от България през 1988 г. Единадесет месеца, преди падането на Берлинската стена. Пристигат през 1990 г. 

 

Рафи Шехирян, "Американска мъгла". Бащата на Джулиан рисува случайно срещнати по американските улици хора с фрагменти от диалози.

 

Какво имаш предвид, “бягат”? 

Още в студентските години, на баща ми не му е разрешавано да пътува. Първият въпрос на молбата за изходна виза е бил: “Имате ли роднини в чужбина?” Всичките му роднини са емигрирали на запад в по-ранни години, преди да не променят закона (под натиск на руснаците), че арменците имат право да емигрират само в Армения. След като с майка ми завършват Академията, стават преподаватели в художествено училище и имат голямо желание да пътуват, за да посещават музеи и да имат досег до световното изкуство, което е било изключително ограничено в учебната им програма. На всичките им молби за виза е отговаряно отрицателно, защото са били считани за потенциални емигранти – роднините му са живеели в Америка и Франция. Дори при едно запитване, защо не му е разрешено да пътува, директно му е казано: “Защото поддържа връзка с “невъзвращенци”. 

При размразяването в политиката по време на перестройката получават разрешение да направят изложба във Виена. Издават им паспорт за пътуване, но само за 3 месеца. Тръгват през 1988 г., без да се сбогуват с никого и с мисълта, че никога повече няма да видят България. Самолета не излита в продължение на два часа. Те умират от ужас, стискат ръцете си, очаквайки всеки момент да ги свалят от самолета, защото са разбрали за намерението им. Оказва се, че те не са били единствените и свалят от самолета друг човек, за когото имат сигнал. Така стигат до емигрантския лагер в Трайскирхен, близо до Виена, където твърдо са решили да отидат и да се предадат. Следващите 18 месеца прекарват там, очаквайки одобрение за американска виза – отново чакат в напрежение някой друг да им реши съдбата. Работят в лагера за дребни пари и успяват да съберат $800. С два куфара и много надежди пристигат в Ню Йорк. 

 

Рафи Шехирян, "Американска мъгла"

 

Тоест когато вашите емигрират, те не знаят, че Стената ще падне, че СССР е към края си. 

Да. Усещат, че нещо се случва и ще има промени, но заминават с мисълта, че никога повече няма да видят България. 

По това време ти още не си роден…  

Не. Те кацат в Ню Йорк, в Корона, Куийнс. Първоначалната им идея за американската мечта  рухва още първите няколко часа, Корона не е това, което очакват. 

Майка ми създава ателие за арт стъкло още в първите си години в Ню Йорк – тя винаги умее да направи нещо, дори в имигрантската немотия. Баща ми дълбоко се влюби в САЩ и си остана влюбен до края на живота си. Той не искаше да се връща в България. Майка ми беше по-отворена към това  да се приберат. И тя се прибра, всъщност, но 30 години по-късно, след неочакваната му смърт. 

 

Рафи Шехирян, "Американска мъгла"

 

Как се получава така, че баща ти се влюбва в САЩ, а майка ти – не? 

Мисля, че баща ми е нещо като арменската версия на странстващия евреин. Мисля, че когато има такова натрупване от принудителни премествания, пътувания, в продължение на поколения, може би се променя връзката, която човек може да се изгради с определено място. (Арменският холокост е геноцид, провеждан систематично от Османската империя в края на 19 и началото на 20 в. Характеризира се с масови кланета и насилствена масова депортация на над 1 000 000 арменци, извършени от младотурските власти в периода 1915 и 1918 г., но насилието срещу арменците е системно и в годините пред - бел. а.) 

Всъщност именно майка ми е искала повече да избягат от България. Но баща ми, веднъж оказал се вече навън, е запленен от тази друга, нова реалност – и си остана така. Имаше по детски лека връзка с езика, играеше си с него, някак като през игра си проправяше път през непознатото. Мисля, че имаше много артистичен подход към непознатото и новото в САЩ. За него миграцията беше духовно преживяване, обичаше тази своя позиция, в окото на бурята на несигурността и непознатото. И това повлия и на изкуството му – започна да създава изкуство, свързано с това мистично преживяване, и не го казвам като метафора – за него това наистина беше мистично преживяване, в което той слушаше суфистка музика и рисуваше портретите на непознатите от улицата с текст към тях, беше в някакъв постоянен диалог с неговата си идея за Америка. 

И се появяваш ти, през 1991-ва… 

Да. 

 

Рафи Шехирян, "Американска мъгла"

 

… тоест със съвременната българска демократична държава сте горе-долу на едни години. Като дете, помниш ли дали родителите ти са следили какво се случва в България през тези турбулентни години? Помниш ли някакви разговори у дома? Как са преживени промените в България от разстояние? И ти имаше ли изобщо идея, връзка с България на такава крехка възраст? 

Майка ми обича да разказва историята как, когато съм можел вече да говоря малко, тя ме пита: 

– Ти какъв си? 

И аз отговарям: 

– Мама е българка, тати е арменец, а аз съм американец! (смее се)

Българският всъщност ми е майчин език – първият език, който проговорих. Имал съм няколко травмиращи преживявания при прибирания от България в Ню Йорк, може би съм бил на пет годинки, и си спомням как просто говоря на български с американските си съученици, а те ме гледат като психично болен и аз осъзнавам, че използвам грешния език. 

Но у дома винаги сме си говорили на български. С баща ми обаче на английски говорехме много, защото той много искаше да си упражнява езика. Той общуваше и работеше с американци – щях да кажа с чужденци, с чужденците! (смее се). С майка ми на български, до ден днешен на български. 

В нашето семейство не беше чак като при други семейства, където просто българският се изкореняваше умишлено от новото поколение. И нямаше сантименталност към българското, даже това се правеше с намерение, да се помогне на следващите поколения с това да се забрави миналото. Българският да не присъства като лингвистично средство. Това ми се струва жестоко и си давам сметка, че ако това беше се случило в моето семейство, аз нямаше да имам връзка с България в днешно време, да прекарвам време там, да работя там, да имам приятели там. Моето завръщане в България на 19-годишна възраст беше изцяло в резултат на това, че говорех езика. 

Мисля, че това много е повлияло и върху академичната ми кариера. Защото всъщност не знам дали щях да се занимавам с история, ако не бях започнал да работя като изследовател и артист в България преди 10-11 години. Така че, да, някак е трудно да си представя какво щеше да бъде, ако не бях научил български. 

Между другото, никога не съм ходил на българско училище. В продължение на месец имах уроци с една учителка в Трявна, която ме научи да чета и да пиша, и каквото е останало от нея. Имам трима братовчеди, българи, те почти не говорят български. И това не е просто в резултат на това, че няма с кого да си говорят. Бих го определил даже като някаква страст към асимилацията, желание за пълно асимилиране. Братовчедите ми емигрираха, когато бяха в средното училище и за тях това беше много травмиращо, да те изкоренят от една действителност и да те сложат в друга. Моето преживяване е доста различно, аз нямах това предизвикателство. 

 

Галина и Рафи Шехирян

 

Ако погледнеш на чертите от характера си като на колекция от предмети, има ли черти-предмети в колекцията на твоето “аз”, които са американски и има ли такива, които са български? 

Първото нещо, за което се сетих, са едни икони от района около Трявна и Велико Търново, от някакви запуснати села, изоставени къщи, където баща ми и негов приятел са се разхождали. Мисля си за тези икони като част от някаква имигрантска материалност – каквото се е побрало в куфара и е от България, сега е тук и се мести всеки път с мен, когато се движа из света. Това са неща от България, които са били толкова ценни за нашите, че са решили така да ги преместват. Повече има неща от България тук, отколкото от САЩ там. 

Майка ми и баща ми много колекционираха предмети. Като артисти имаха привъзраност към визуалната, материалната сфера, това им носеше препратки и вдъхновение, по някакъв начин тази тенденция към събиране се е отпечатала в мен. 

Скоро моята близка приятелка и сътрудничка Красимира Буцева, която за пръв път беше в САЩ, ми каза: “Сега забелязвам, че има някакви черти при теб, които аз смятах, че са твои особености, а всъщност са американски.” Едно от тези неща е, че напълно без притеснение заговарям непознати и се свързвам с тях. Въпреки че, когато пък си говорих с един грък, той ми каза, че съм голям балканец, защото с мен имало някаква близост, без задължително да се познаваме, което той не усещал при американците. При американците имало разговор и контакт, без да има познанство, но никога близост без познанство. 

Има ли всъщност нещо само американско или само българско? 

Трудно е да се каже. Мисля, че имам например много характерен, наивен американски оптимизъм, който е отражение от това лустро, което излъчва място, където няма много натрупана история или където умишлено се прави избор да не преживяваме много спомените от миналото. Баща ми ме научи, че това е много важно за изкуството – да имаш наивна увереност, въпреки, че не знаеш какъв точно ще бъде резултатът. Но това е характерно за този нов/колониален свят – това чувство, че всичко е възможно, което усещане не е притиснато от историята на това, което е било, има накъде да се разраства. И има нещо абсурдно в това, но също и много истинско. Така че мисля, че това е моята американска черта. 

Но тя пък е балансирана от много силна трезвеност, особено по отношение на всякакви утопии, която трезвеност според мен идва от българска страна. 

 

Детайл от дома на Джулиан в САЩ. Снимка: Йоанна Елми

 

Смяташ, че българите не могат да вярват в утопии ли? 

Всъщност не, даже обратното. За българите, които са тук, има две опции: вдигаш залога, тоест всяка идеология и убеждение, вярвания, които имаш, се поддържат двойно по-силно, например антикомунистическото чувство. Или отиваш в другата посока: отхвърляш изцяло американското. Тук прозира някаква полярност, характерна за Студената война, има два начина да се разочароваш и да станеш циник: или се присъединяваш към един лагер и отхвърляш другия или отхвърляш този и минаваш към другия. 

Познавам толкова много българи в САЩ, които напълно са повярвали в американската идея, в някаква американска мечта. Усещането им за идентичност е в силна зависимост от идеята за американското величие и изключителността на Америка. Много от тях подкрепят Доналд Тръмп поради тази причина. И за мен това не е изненадващо, това е най-лесният път. 

Значи българската утопия е всичко, което не сме имали и всичко, което още не сме преживели? В каквото можем да повярваме в дадения момент – по времето на комунизма обичахме Америка, сега имаме капитализъм и копнеем за комунизъм… Добре де, при това положение има ли американска мечта? 

Да!  

Разкажи ми за нея. 

Американската мечта е глагол. Защото ако я разгледаме като съществително, веднага можем да я оборим и да кажем – това е фантастика, не съществува такова нещо. Но като глагол няма противоречие между хората, които я усещат, живеят, мечтаят, и между същинската реалност. 

Американската мечта е силует, нещо на хоризонта, към което можеш да се стремиш. Има някои основни елементи, мога да изброя не всичките, но поне някои. Има митология, пантеон на това какво е тази държава, доста крехко свързан с истинската история на републиката. Има я и раздутата представа за себе си, която е продукт на международния ред след Втората световна война – САЩ имат безброй военни бази, разпилени по света и де факто няма друга сила, която да оспори доминантната позиция, икономическото и културното им влияние. Оттук идва нарцисизмът на велика сила, който СССР също има, до някаква степен и Китай – китайците работят в тази посока. Но тази мегаломания, която е толкова харизматична, защото всъщност приобщава хората към себе си през определени модели на мислене, консумиране, мечтаене, е чисто американска. Изумително е. 

До някаква степен Съветския съюз също успява да създаде такава мечта, по начин, по който нацистите не успяват през Втората световна война. Това е така, защото нацизмът е изключваща идеология, тоест по собствените му критерии само определени хора могат да принадлежат – истински! – към тази жестока доктрина. Противоречията са твърде големи. Докато визията на Съветския съюз за социализма успява да проникне в Африка, Латинска Америка, Централна Азия, има ислямски марксизъм, имаме Куба, Източна Европа, мексикански комунизъм, даже американски комунизъм. Интересни са такива идеологически системи, доктрини, които са толкова пластични, че се разпространяват като пожари сред всякакви хора по цял свят.  

Това са митове – новите митове, нови религии, на съвремието. 

Да. Защото политиката всъщност е работата по това да създадеш една мечта. 

 

Мултимедийната инсталация “Съседите” на Красимира Буцева, Джулиан Шехирян и доц. д-р Лилия Топузова, с куратор Васил Владимиров, откри българския павилион на 60-ото издание на Венецианското биенале за изкуства през април тази година. Фотограф: Мартин Атанасов 

 

И ако погледнем към България, всъщност виждаме тези две противоречащи си мечти, две воюващи религии: тази на американския капитализъм и другата, която ти също описваш, на съветския комунизъм. Тези митове продължават да влияят на хората и да ги дърпат към съответните лагери, по същия начин,  както го прави религията.  Твоята работа е отчасти свързана с това. В “Съседите: Форми на травмата” изследвате репресираните жертви на комунистическия режим и мълчанието за тяхната история от страна на институциите и България като цяло. Това всъщност е работа по кошмарите в тази съветска мечта. Сега инсталацията представя България пред света в рамките на Венецианското Биенале.  За инсталацията вече е говорено много, аз всъщност искам питам друго: някой постави ли под въпрос твоята българска принадлежност? Като човек, който прекарва повече време извън страната, често се сблъсквам с това – как може един българин, за който България не е единствена – и в твоя случай даже не е роден в България – да представя България пред света? Какъв е опитът ти с този тип критика? 

Да вметна, че “Съседите” изследва кошмарът на комунизма и за членовете на българското ляво, които всъщност на първо време изцяло вярват в тази мечта, идея. Опитахме се да не повтаряме полярностите на Студената война: ляво срещу дясно, комунизъм срещу демокрация. Искахме да оставим вътрешните противоречия да бъдат основен фокус, без да ги разрешаваме. Хората да разсъждават над тях. 

Иначе въпросът е много добър, за българщина̀та ми. Първият път, в който организирах изложба в България през 2014 г., си спомням коментари под статията на Светослав Тодоров “Изравяне на психиката” – тъй като изложбата ми засягаше социалната история на психиатрията в България. Исках да направя нещо, което да провокира размисъл и дискусия за историята на психичните заболявания в съвременна България и различните начини, по които сме се справяли с тях. И си спомням един коментар: “К’ъв е този, дошъл тука от Америка, да ни казва, че нямаме наука?” Тогава за пръв път си бях позволил уязвимостта да споделя работата си пред хора и бях много наивен и чувствителен, усетих остро този опит да бъда определен като “друг”. Заболя ме, защото целта на този проект не беше да налага някаква западна гледна точка. Или каквато и да е гледна точка. 

Напрежението между живота ни във и извън България го усещаме всички, целият колектив, който работи по “Съседите”: това възприятие, че хора като нас са аутсайдери, които отнемат нечии възможности или налагат някакво снизходително гледище. И сигурно в определени случаи има такива рискове. 

 

 

Аз го виждам като неприязън спрямо външния човек като цяло, не само артиста. Защото вие не сте аутсайдери – всички сте свързани с България, и то много силно. Ако един американец живее извън страната си и постигне успех, никой негов съгражданин няма да се отрече от него или да го критикува, защото не живее в рамките на определена територия. Това не съществува при никоя от културите, които познавам отвътре. Виждам го като враждебност, която си обяснявам с историческия ни генезис – с това, че сме живели в малки общности и когато някой е напускал общността, той е преставал да съществува за нея. 

Струва ми се, че има два вида отношение спрямо българите, напуснали българия: или фетишизиране, или неприязън. Има ксенофобски страх, наш човек-външен човек или “ти се махна и отиде на лесното, а сега искаш да се върнеш”? 

Само че лесно ли е да си тръгнеш? И лесно ли е там, където отиваш? 

Мисля, че само хората, които са го направили, знаят колко трудно е всъщност. Много е лесно да превърнеш напускането в романтично преживяване, да го превърнеш в приказка. Българската диаспора в чужбина често участва в тази митологизация, защото хората не искат да бъдат уязвими, да си признаят трудностите. Или не могат да бъдат уязвими и честни относно това колко е трудна имиграцията, защото това означава че човекът, който те слуша, трябва да е отворен да чуе твоите трудности – да е наясно, че това колко е трудно някъде не е състезание. Че това, през което ти си бил, не е нужно да се сравнява с това, през което те са минали. 

Хората, които са емигрирали, забравят, че онези, които са останали, нямат същата рамка на преживяванията си, те не могат да разберат много от преживяното извън България. Но ги има и много базовите неща: завист и неприязън. Да си внушиш, че животът на другите е по-добър от твоя всъщност е много човешко, не смятам, че е само българско. Но мисля, че има феномен, има народопсихология (смее се).  

Та, когато ме питаш как хората поставят под въпрос принадлежността ми: често е по-скоро невербално, през поведението им. Но аз не се възприемам като жертва. В повечето случаи хората се държат много добре с мен, защото съм пораснал в САЩ, има любопитство и незаслужено внимание, което ми се отделя, желание за свързване. То може да се дължи на това, че българите слагат другите култури на пиедестал и гледат на себе си като по-малки или по-големи спрямо тях. Смятам, че българите трябва повече да ценят собствената си гледна точка, опит. Тогава и много от тези емоции – неприязън, завист, страх – ще изчезнат. 

Какво би казал на българите, които гледат към САЩ от България? Какво е Америка днес? И обратното – какво би казал на американците, които гледат към България? 

В известна степен като по-малък ми беше по-лесно да говоря с американските си приятели за България, отколкото обратното, защото езикът ми беше капсулиран, емигрантски, езикът на родителите ми и тяхното време. А и нямахме едни и същи общи препратки с българските ми приятели, нямахме споделена култура. Българският език го усещах като някаква протеза, направена от едно определено време. Американските ми приятели се интересуваха много – разкажи ни за това място, откъде си, какво е там, докато в България някак си усещах, че хората не разбират точно какво съм (българо-американец, роден в Америка, сега обратно в България) и не знаят какво да попитат за живота ми в САЩ, защото за тях това е някаква далечна концепция. За тях Америка е нещо, което са гледали по филмите. 

Опитвам се да говоря за САЩ през аналогии. Като ме питат къде живея, казвам, че Филаделфия е като американския Перник. Или че Питсбърг е като американския Перник, примерно. Този “ръждив пояс” (Разговорен термин за региона на САЩ, съставен основно от места в Средния Запад и Големите езера, макар терминът да може да се отнесе за всяко място, където промишлеността е западнала след 1980 г. Ръждата се отнася за деиндустриализацията или икономическия упадък, загубата на население и урбанистичния упадък, вследствие смаляване на някога могъщия промишлен сектор - бел.а.). И в началото е трудно, хората не могат да повярват, че светът тук може да е като техния свят. Но после приятели ми идват на гости тук, във Филаделфия, и тогава казват, че са разбрали какво съм имал предвид. (смее се)

 

Фрагменти: покрайнините на американския Перник, снимка: Йоанна Елми

 

Също и размагьосвам някакви неща: разказвам за баналните неща от ежедневието в САЩ, за хората, които живеят в същите градове, където са се родили – същото, както и където и да е другаде по света. И колко различни всъщност са различните региони в САЩ, колко много разнообразна регионална култура има. Бяхме в България с една позната американка, във влака след Дъбово, около Трявна, и тя каза: “На баща ми тук би му харесало толкова много, точно като северозападна Джорджия е! Планините, растителността.” И всъщност да, Балкана и Апалачия имат много интересни общи черти. 

При американците може да е по-трудно, защото в някои среди има много отвратителна романтична представа за Източна Европа. Някои фетишизират този регион заради постсъветското наследство и алтернативните (за западните хора) политически течения като комунизма. В тези ситуации избирам да говоря за парадоксите на режима. Лилия Топузова прави това в собствената си работа, през примера на някой като Юлияна Ръжгева, която е съдена след промените заради сериозни злоупотреби с власт и тормоз над затворници. Ръжгева има кариера, която би била недостижима за много жени само няколко десетилетия по-рано, именно заради прогресивното законодателство на социализма по отношение на жените – достъп до образование и професии. Същевременно е надзирателка в лагера на остров Персин и тормози нечовешки лагеристките, които са подкрепяли същата тази еманципация. Влизаме в ядрото на парадокс, който е невъзможно да бъде разрешен: прогресивно движение, което обаче има корени в жесток реакционерски консерватизъм. Така и обяснявам българския комунизъм, консолидацията на БКП – като рожба на Сталинизма. 

 

Детайл от дома на Джулиан в САЩ. Снимка: Йоанна Елми

 

Често се обръщам към историята, защото това, което е възможно на теория – утопиите, които си представяме понякога в Америка – не може да заличи това, което вече е направено със същите идеи. Когато говоря със западноевропейци и американци, които фетишизират комунизма, черпя от резервоара на случилото се в Източна Германия, Югославия, България, Куба, Северна Корея. 

Естествено, има го и баналното: искам да отида в Източна Европа и т.н. Когато тук имаше мода, която сега ми се струва, че си отива – да се възмущаваме, че някой си “присвоява” чужда култура – често се шегувах, че източноевропейците си мечтаят някой да си присвои тяхната култура. Ето я литературата ни, ето го изкуството ни, ето ги дрехите ни – поинтересувайте се! Но никой не се интересува. 

Не е достатъчно екзотично. 

Не е достатъчно екзотично. 

Чувстваш ли се в мир с двете си половини? С теб сме направени от две половини, макар че има малки разлики: твоята по-голяма половина е американска, моята е българска, но все пак. Мисля, че това е добър начин за съществуване. Имунизира те срещу -измите. Национализъм, социализъм, капитализъм. Срещу едностранчивото, срещу това да преживяваш света само през една култура. 

И езиците. Британският психоаналитик Доналд Уиникът говори за важният момент в развитието на детето, в който то започва да възприема майка си като друг човек, като нещо друго. Той го описва като промяната от едно към две. Как в хомогенното поле няма никакви разлики, различия, а щом няма различия – няма перспектива. 

Когато говориш два – или повече – езика, не можеш да избягаш от този птичи поглед. Не може да контролираш как се движиш между културите или езиците, което е трудната част. Но всичко това е нормално. И е красиво. Не бих променил абсолютно нищо – това прави моята реалност. Превръща я в това, което е.

 

Повече за работата на Джулиан Шехирян ще откриете на julianc.com.