Казват, че в природата нищо не се губи, а само преминава в друго състояние. Именно идеята за тази траснформация е в основата на изложбата „Нищо не се губи“ на Викенти Комитски и Франсиско Монтоя Касарес в Гьоте-институт. Добре познатото правило от физиката е отправна точка за изложбата на двамата художници, която представя най-различни художествени и спекулативни гледни точки и подходи към природата, космоса, икономиката и света, в който живеем.

Франсиско Монтоя Касарес, The Curvature Of Space
Изложбата е и първата от новата поредица на Гьоте-институт „1+1: Арт сцена в Германия“, която цели да представи съвременното изкуство в Германия през погледа на български художници. По този модел е поканен Викенти Комитски, който пък от своя страна включва Франсиско Монтоя Касарес. Двамата се запознават в Ню Йорк, където Комитски отива като победител от наградата БАЗА. След това случайно се оказват в Берлин, където живеят и до днес. Изложбата им умело борави с добре познати образи, изведени по най-необичайни и неочаквани начини. От триъгълника на безкрайността, който се затваря между три селфи стика, през космическите, странни, неразбираеми обекти, които подозрително миришат на дъвки Wrigley‘s до въображаемата планина в дланта ни. Изложбата може да бъде видяна до 18 май всеки делничен ден от 10 до 19 ч

Vikenti Komitski, Marginal Product Of Flavor, 2018

Викенти Комитски, Me, Myself and I 1
Разкажете ни повече за концепцията и произведенията в изложбата. Каква е трансформацията, която ви вълнува?
Франсиско: Трансформацията винаги е била много важен аспект в моята работа. Независимо от конкретната тема, която се засяга в определена творба, винаги става дума за някакъв процес на трансформация. За мен “нищо не се губи” е метафора на процеса на постоянна трансформация на идентичност и на ситуациите около нас – било то на контекста, сблъсъците и срещите, асимилацията, недоразуменията или интерпретацията. За този проект решихме да включим работи, които се въртят около тази идея, но не в определена посока, а по-скоро насочващи като цяло към процеса на промяна и непрекъснатост.
Викенти: За мен това е опит да видя света като едно цяло, а не като сбор от единичности. Нещо се трансформира под влиянието на различни сили. Като планетата от „Соларис“ на Станислав Лем… Както, когато понякога обществата действат като група от взаимносвързани частници. Или както вселената е конструирана като човешката психика. Става дума за това да откриеш общото в нещата.

Francisco Montoya Casares, It is just the wind
Вие сте приятели, работили сте заедно и преди. Какво ви събра в тази изложба?
Франсиско: Живеем в един и същ град и сме в постоянен диалог, обсъждаме работата си. За тази изложба обмисляхме много различни възможности и в крайна сметка избрахме творби, които са сходни, но все пак представителни за работата на всеки от нас. В моя случай изложбата представя типичния за мен постоянен диалог между различните страни и модификацията на материала. При Викенти пък това са находчивата употреба на текст и огромното чувство за хумор, които характеризират работата му.
Викенти: Всички работи бяха обсъдени първо в домашни условия, най-често късно вечер. Беше като семейно планиране на тържество или нещо такова. Едно от заглавията на моите работи дойде от Франсиско (няма да казвам кое). Дори и когато не излагаме заедно, пак много си говорим, така че естествено сме си изградили механизъм на обсъждане на работата.

Francisco Montoya Casares Invisible Mountain, 2018
Освен работите в изложбата има и още едно произведение под формата на текст. Как се случи така, че работихте с ghostdog?
Викенти: Нашата обща приятелка Вера Млечевска ни свърза. Бях я попитал дали знае някой физик, който може да ни напише текст към изложбата, и тя ни препоръча него. Беше си чист късмет. Неговите текстове са невероятни, не сме променили и дума. Те се противопоставят на каквато и да е редакция, както нищо друго, което съм срещал. Самият ghostdog е невероятна личност, има определена енергия, която наелектризира въздуха около него.

Франсиско Монтоя Касарес, Small Change, 2016
И двамата живеете в Берлин, което е и съвсем формалния повод за изложбата. Какво прави града толкова привлекателен за художници?
Викенти: Преди казваха, че е заради ниските наеми и т.н. Но има много повече от това, ако изобщо още е вярно. Може би е, защото Берлин е като нежен гигант – мегаполис, където въпреки всичко има усещането за малък град, за уют, за квартала, където познаваш съседите. И заради техното също.