Отношенията между Александaр Георгиев - Аце и танца и хореографията съществуват отдавна, но през последните няколко години го свързваме най-вече с проектите Garage Collective и STEAM ROOM, с които представя различни колективни авторски творби в областта на съвременния танц като Neon и Moonlight. Преди по-малко от месец бе премиерата на втората част от съавторската трилогия dragON, в която с колегите си Дарио Барето Дамас и Жана Пенчева се занимават с темата за протестиращото и празнуващо тяло на “drag” сцената, изследвайки взаимовръзката с танц и хореография. И докато чакаме премиерата на третата финална част през 2022 г., през есента ще се оглеждаме за две други авторски творби на Александaр - SCREENSAVER за танцуването в носталгия и S-HOLE, за чиято тема заглавието намеква съвсем директно. Успоредно с това той е част и от учредения миналата година Imaginative Choreographic Center (ICC), чиято основна цел е да предлага интересни нови практики и изследвания в областта на съвременния танц.
Разкажете ни накратко как започна пътешествието Ви в танца?
“Пътешествие” предполага по-скоро наблюдение на нещо, което има начало и край, докато моят опит е, че начало и край в отношенията ми с танца няма. Танцът за мен е по-скоро състояние. Гледам на него като система на функциониране на едно тяло, а не толкова как едно тяло се движи. Любима история, която чух в интернет (и без значение дали е достоверна), ми харесва, заради онова, което предизвиква в мен. Тя гласи, че причината всеки човек да има индивидуален, уникален отпечатък на пръстите, се дължи на движението на ръцете, докато сме били в утробата - чрез триенето на крехката кожа на пръстите с водната среда, в която се намира още нероденото същество. Това е индивидуална траектория на ръцете в състояние, в което тялото има нужда от движение. Именно този отпечатък след това се използва за идентификация на телата ни. Това е една от причините да се насоча към изследване на движението и танц. Въпросът какво ни движи ме накара да се фокусирам върху образователните структури в полето на съвременния танц и хореография.
Фотограф: Dorijan Milovanovik
Последният ви спектакъл носи името Phoenix. За какво е метафора феникса в него?
dragON aka PHOENIX е предложение за постоянно преминаване от едно в друго състояние - нещо като безспирен танц, без страх. Едно постоянно изгаряне на състояния, които ни движат - колкото и да ги изгаряме, те отново се зараждат. Метафорнично казано, да нямаме страх да спираме процесите и отношенията, тъй като те се възобновяват, и то все по-силни, интензивни и познати. Фениксът е метафора за непрекъснат танц и липсата на страх да унищожим този танц, понеже идва следващият.
Кое е онова, което танцът може да каже за сметка на думите?
Танцът и думите са два различни оперативни системи. Ако говорим за танца извън театралния разказ и социалния контекст, в моите разбирания той не може да каже нищо, нито да намеква за нещо. Той е освободен от обяснения и значения и се свързва по-скоро със състояния. По същия начин думите не могат да танцуват и не могат да се лишат от смисъл и значение. С развитието си хореографията прави превод между тези две системи и така можем да говорим за “танц, който говори” и “думи, които танцуват”. За мен фундаменталната разлика е отправна точка. На танца не му е работа да казва нищо. Може да го прави, ако поиска, но не е длъжен. Аз все повече и повече се интересувам от танца, който не говори и не казва нищо.
Фотограф: Борис Урумов
На теория познаваме телата си, но сякаш не умеем да се вслушваме в тях. Кое според Вас ни пречи?
Ако говорим за радикални промени, тогава говорим за практики, които включат телата ни в тяхната целокупност и динамика на живот, което би означавало стабилно емоционално и сексуално образование от самото начало на развитието ни. Пренебрегването на опознаването, практикуването и анализирането на емоционалния, сексуалния, социалния интелект, собственото тяло с всичките му догми и неговото движение, е причина за невслушване в телата ни. Онова, което ни пречи, е липсата на образование в различните догматизирани и недокоснати полета на публично образование.
Какво казва за културата ни изразът “танцувай така, сякаш никой не те гледа”?
Говори, че сме изключително социални същества, на които до голяма степен им липсва социално и емоционално възпитание, за да можем да отворим още повече различни пространства как да живеем заедно и как да преживяваме и празнуваме телата и движението си. Изразът говори за култура, в която танцът е мотививан от това да си видим или невидим, но все пак е нещо интимно вътре в нас, с което откриваме различен начин за социални отношения със средата. Нещо като “изход” от реалността по начина, по който я познаваме и я виждаме.
Как си представяте свят, в който в същия смисъл се употребяваше изразът “танцувай така, сякаш всички те гледат”?
Тук вече става въпрос за интензитет и мощ, които могат да бъдат постигнати от присъствието на маса хора и съответно да се губят при тяхната липса. Ако движението е основано на това да си представиш, че всички те виждат, то според мен това ще е един доста самотен свят, свят на пандемия, в който ни се налага да си представяме, че всички ни наблюдават, за да има сила преживяването. В нашите хореографски практики често използваме такава предпоставка - да си представим, че танцуваме така, сякаш всички ни гледат. Това обаче ни най-малко не може да се сравни с това всички да те виждат.
Фотограф: Борис Урумов
Участвате в множество танцови работилници - какво най-често научавате от тях?
Това е прекрасен начин за образование и споделяне на практики, тъй като са извън институционалните пространства и има значително по-малка степен на цензура, което е необходимо за танца и хореографията. В тях ме интересува откриването на мотивацията за онова, което ни движи. Също и как тази мотивация да “заразява” и да се поддържа в реципрочност. Всичко останало е въпрос на констелация в самата динамика на групата от хора. Само си представете колко артистични практики не могат да участват в някои институционални и често дори извънинстутционални структури заради цензура на голото тяло. Или пък практики, които се занимават с физическа болка. Да не говорим за ануса, пенетрацията и т.н.