Ирина Каракехайова

Тя е не просто художник, но и преподавател по английски език, социален работник, майка на две момчета, докторант в Софийския университет на тема "Взаимодействие между вербално и визуално в съвременния англоезичен графичен роман" и не на последно място автор на няколко "племенни" илюстрирани книги. Като “Племето на майките” за отглеждане на малки деца и “Храната на племето” за рецепти (уж). Нейни са и “Домашна екология” за устойчиво развитие в ежедневието и “Град като град” за пътешествия. Последната ѝ творба “В София” е графичен разказ от 116 страници и само три изречения. Посветила е шест години (без два месеца) на тази вълнуваща история за София, видяна през очите на чужденец. Книгата все още търси своя издател, а повече за града, както и какво и защо обича да рисува, си говорим със самата Ирина Каракехайова. 

Какви истории обичате да разказвате като художник и защо?

„В София“ е първата ми книга, която може да се нарече разказ. Някои от другите съдържат кратки истории, но те са разказани с думи и илюстрирани. „В София“ е разказ в 116 страници, който съдържа само три изречения. В това е отговорът на този въпрос – най-интересни за мен са изцяло нарисуваните истории, защото в тях читателят е съавтор, той има своя версия, която е толкова вярна, колкото е и моята. 

Сега съм направила една книга-азбука, в която единственият текст са буквите, но някои картинки дават възможност на родителя да разкаже история на детето си или пък тя сама да се роди у него. Също така обичам книги, които са и за деца, и за възрастни.

Как решихте да направите комикс, чийто главен герой е София?

Прекарала съм много време на улицата в София. Първо, когато бях много млада, с приятелите ми нямахме пари за заведения и бяхме само навън през четирите сезона. После разнасях реклами по пощенските кутии около две години и половина - всяка седмица, във всички квартали. Така наистина опознах София, както познаваме хората от семейството си – отвътре. И реших в книгата си да я превърна в среда, в която естествено може да се роди любов между двама души, които са преминали младостта си. Защото този комикс е колкото за София, толкова и за търсенето на близост, когато вече имаш опита от липсата, от загубата й. 

Кои са любимите Ви скрити пространства на града?

Има пространства, които обичам, но те са лични за мен. Не знам дали бих могла да ги нарисувам, дали ще са интересни за другите. Това, което ме интересува, са абсурдните неща, които обаче дават човешки облик на града. Например, панелни блокове и между тях истински индиец преподава йога. София не е бляскав, няма кой знае какви забележителности, но като всеки голям град има невидим живот, тайни, които продължаваш да откриваш.

С какво погледът на един чужденец може да бъде различен от този на местните жители?

С това, че е повече наблюдател. Той може да види дистанциите, които ние не забелязваме.

Какво прави един град жив?

Хората и тяхната съдба, която често е, ако не трагична, тъжна. Хуморът на неуредиците. Желанието да сме заедно, независимо дали пред ракията или пред лилиите. През последните години София е пълна със забавляващи се чужди туристи, но това е само оживление. Животът е в драмата и радостта, в борбата на всяко човешко същество, което е в града.

Как се разказва история без думи? Какво ни дава и какво ни взима това?

Всичко, което ни дава и ни взима свободата.

Ако трябва да изберете три думи, с които да опишете София, кои щяха да са те?

Неуредена, сива, жива.

Кое е пътешествието, оставило най-силен спомен в съзнанието Ви?

Имам много пътешествия зад гърба си и аз съм жертва на философията на преживяванията. В „Град като град“ има истории за малка част от тях. Ясно помня почти всички. Живот и здраве, ще нарисувам една книга и за местата в България, с които съм свързана.

Пътят за Вас е....

Неизбежен.