Художничката Моника Попова разказва за жената като майка и артист, изкуството, което пречиства и спасява душите на рода и новата изложба "Майка" в галерия "Райко Алексиев"
Моника Попова е основател, ръководител и преподавател в програмите по “Керамика“ към Нов български университет от 2006 г. насам. Тя е и един от най-активните български художници с над 40 самостоятелни и двойно повече участия в общи изложби, но всичко, казано за нея, сякаш не би било достатъчно за мащабите, които нейната работа и размах притежават. Излезлият миналата година документален филм “Хала“ на Мария Ландова направи важна крачка в това да насочи вниманието към нейната сякаш неизчерпаема енергия да твори: семейство, деца, студенти, изкуство – в най-разнообразни форми. Казва, че в света на керамиката я отвежда любовта на живота ѝ – нейният съпруг Методи Попов, с когото в началото на февруари откриват съвместната изложба “Майка“ в галерия СБХ – зала “Райко Алексиев“. С нея Моника отбелязва своята 55-годишнина и ползва като хранителни добавки за творчеството си всички настъпили в последните години промени в живота си на съпруга, майка на три майки, баба на пет внучета и преподавател на хиляди творци. Мащабните ѝ платна сякаш правят опит да поберат цялата ѝ душа, на която, казва тя, винаги ѝ е тясно. Разговаряме с тази широка душа, която в живота си не е срещала човек с по-голяма от нейната енергия и която иска да нарисува бъдещето си с цветни моливи Kohinor.
Част от изложбата “Горен пласт точки“ (2019) в галерия “Червената точка” – шест мащабни картини, формирани в два пласта. Художничката споделя, че са “изрисувани като пиктограми с долен слой болка и любов и горен слой от точки, неутрализиращи болката и укрепващи любовта.”
За разлика от много други артисти, Вие израствате в семейство, което тотално не разбира заниманието, порива и енергията Ви, свързани с изкуството. Какво Ви отне и какво Ви даде това?
Родителите ми ме научиха на труд и дисциплина, а това са най-важните неща, за да оцелееш в изкуството. Те не разбираха от визуално изкуство, но обичаха всички останали изкуства. Мечтаеха да стана, ако не химик, то поне музикант. Свирила съм на пет инструмента, но родителите ми видяха, че се мъча. Заспивах на уроците по музика и учителите ми молеха майка ми и баща ми да присъстват на уроците, за да не заспивам.
До ден днешен купувам на внуците си предимно музикални инструменти и материали за рисуване. Липсата на връзка с художествена среда провокира у мен постоянен копнеж към хора, които се занимаваха с визуално изкуство. За мен художниците бяха богове.
Това носеше и плюса, и минуса. Тяхното неразбиране ми даде великата творческа необремененост, така необходима да започнеш на чисто. В изкуството бях сама и никой не ме водеше. Пред мен нямаше никой и над главата си нямах сянка. Благодарна съм за всичко.
От изложбата “Вакуум“ (2021) в галерия СБХ – зала “Райко Алексиев“. Безспорно най-обширният проект на авторката, в който тя представя над 150 творби – масивни живописни платна, рисунки и керамична пластика, създадени през последните 25 години.
В този смисъл изкуството Вашият бунт ли е или Вашето спасение?
Изкуството е моето спасение! Когато говоря за изкуство и какво е то за мен, или плача, или вдигам адреналин, или настръхвам, или избирам думи, които в нормално състояние не бих подбрала. Дори само да говоря за изкуство, с мен става трансформация.
Документалният филм на Мария Ландова за Вас се казва “Хала“. Възприемате ли се като такава и коя е стихията, която владеете?
Да, в живота си не съм срещала човек с по-голяма енергия от моята. Моя много голяма приятелка ми беше казала, че излъчвам температура, която усеща на физическо ниво. Тази енергия, която
познавам от дете, съм я насочила към неща, които обичам и са били моя страст. Моята най-голяма стихия е моето постоянство в изкуството.
Част от изложбата “Горен пласт точки“ (2019) в галерия “Червената точка”
Успявате ли винаги да канализирате този Ваш огромен запас от енергия и какво се случва, ако не успеете?
Трудът е начинът за канализиране на тази енергия. Трудът прави артиста постоянен и успешен. Трудът е живот. В изкуството винаги успявам, защото се движа. Физическото движение е от огромно значение. Понякога обаче да станеш и да се движиш може да бъде огромна тегоба, но въпреки това трябва да действаш. Ако в такъв момент не можеш да рисуваш, тогава пиши. Ако не можеш да пишеш, подреди къщата си. Ако не можеш и това, тогава просто излез и ходи, ходи, ходи и стигни до хоризонта.
Движението е свързано с реализирането на намерението. В изкуството има безчет идеи, но само много малка част от тях се реализират.
Част от изложбата “Черните шити” (2019) в галерия “Аросита”. Дъщерята на Моника Попова – Христина Попова също участва в изложбата, като представя концепцията си за майчинството чрез пластики и рисунки.
Темата на най-новата Ви изложба “Майка“ е една от вечните в изкуството. Какво Ви пленява в този образ и как го разглеждате през творбите си?
В момента, в който жената роди, тя става пленник на тази тема. Няма по-голяма трансформация от майчинството. В такъв момент сърцето на майката се разделя и то продължава да се дели, докато умре. Сърцето се дели като човешката клетка. Затова майката еднакво обича децата си, а после и внуците си и така до края. Така е и с творците. Моментът на раждането е чудо. Жената – майка и артист, е двойно натоварена откъм творчество. Веднъж – по природа и втори път – по дарба. И за двете трябва сила. Силата се възпитава от дете. С много труд.
Изложбата "Майка" на Моника Попова и Методи Попов в галерия СБХ – зала "Райко Алексиев".
Кои са стереотипите за майката в обществото ни, които все още Ви се налага да преодолявате, и има ли емоционални състояния, в които не можете да творите?
В България майката не само че не е на почит, но дори е като вид заболяване. Бреме за държавата. Може би след време ще се дава ТЕЛК на хора, които раждат. Това е причината страната ни да е демографски срината.
Пиететът към майката се възпитава и е свързан с културата на една нация. В България майките оцеляват. Лично аз съм имала силата винаги да обръщам негатива в живота си в позитив в изкуството. Това е и неговата сила – да пречиства. Огнено езеро, каквито е имало във всеки един древноегипетски храм. Преминеш ли през него, ставаш още по-силен и още по-духовен.
Във всеки един дом трябва да се отгледа поне едно изкуство, за да може то да пречиства и да спасява душите на рода.
От изложбата "Майка" на Моника Попова и Методи Попов в галерия СБХ – зала "Райко Алексиев" .
А кои са темите, които умишлено избягвате, и защо?
Не обичам политиката. Вълнувам се от политика, но съм силно разочарована от политиката не само в България, но и в света. В историята на човечеството, когато изкуството не е на почит, се водят войни. След тях отново започва копнеж да нахраниш душата си и така – пак отначало. Изкуството е свързано с цивилизования човек. Моите герои са хората, които поддържат сърцето на изкуството. Тях издигам на пиедестал. Другото не ме вълнува.
От изложбата "Сито" – 30 мащабни цветни рисунки и рисувана керамичнопластикова инсталация от 500 кухненски сита, 30 от които бродирани. "Целта на инсталацията е цялата зала да бъде покрита с метални сита. (символите на съпругата, домакинята, "вещицата", уюта на дома и жената като цяло). Този подход има за цел да пренесе наблюдателя през различни обекти (които на пръв поглед и в такъв мащаб изглеждат като въздушни балони , стъклени глобуси и годежни пръстени), за да разкрият изненадващо бродираните символи.", казва художничката.
Какво Ви мотивира в работата Ви със студентите по керамика?
След като животът ме е срещнал с тях, значи, че сме сродни души. Аз преподавам само на хора, които също копнеят за изкуство. В днешно време можеш всичко друго да учиш насила, но не и изкуство. Изкуството върви с понятия като глад, лишения, изолация, отшелничество и т.н. Все гадни неща, които съвременният човек не иска да му се случват, но няма по-красиво общуване от това с хора, които носят в сърцето си изкуството. Това са ангелски същества. Те се даряват на човечеството. Като момиче си пожелах две неща: да имам три деца и да се занимавам с изкуство всеки ден. Благодарна съм на съпруга си Методи Попов не само за първото желание. Благодарна съм и на Нов български университет, че реализира втората ми мечта и ми даде шанс да изградя една школа, която не е свързана само с керамиката, но и с любовта ми към съвременното визуално изкуство въобще.
"Цирк", част от изложбата "Отковьор" в галерия "Сан Стефано" (2022). Рисунка с тънкописец, пришита върху ковьор.
Какъв е най-важният урок, който искате да им предадете?
Искам да са трудолюбиви и смели. Искам да плуват всеки ден в Огненото езеро и да знаят, че те са пазителите на човечеството. Докато има изкуство, ще има и слънце. Искам да са толкова творци, че да помнят само собственото си изкуство. Искам да се превърнат в изкуство!
Ако трябва да направите автопортрет на своето минало и бъдещо "аз", как би изглеждал той?
Моето минало е нарисувано с кръв, слуз и все детеродни субстанции. Искам бъдещето си да нарисувам с цветни моливи Kohinor.
ИЗЛОЖБАТА “МАЙКА“ Е В ГАЛЕРИЯ СБХ – ЗАЛА “РАЙКО АЛЕКСИВ“ ДО 23 ФЕВРУАРИ.
ВИЖТЕ ПОВЕЧЕ НА MONIKAPOPOVA.COM
През октомври Пловдив се превръща в център на световната фотография с изложбата на шестима международни майстори на обектива
Самостоятелната изложба на Борис Праматаров събира маски, поглъщащи в себе си цели светове, митични създания, окултни вярвания и динозаври в поредица от рисунки в КО-ОП
Младата визуална артистка, която плете, шие и бродира в Ню Йорк, за да съхранява паметта и уменията на своя български корен