Фотограф: Боряна Пандова
Тодор Карастоянов е дълбоко свързан със сцената, но никак не обича светлината на прожекторите и е част от поне един проект, който може да сте слушали на живо, но чиито членове предпочитат да останат анонимни. Музикант и съосновател е на групите 3ТЕЛЕТА, “Лакрима Кристи”, “Анимационерите”, “Насекомикс” (и разни други), композитор на музиката към няколко късометражни филма, както и съавтор на парчето на ”Насекомикс” “Инжектирай ме с любов”, включено в саундтрака на “Източни пиеси” на Камен Калев. В същото време превежда и пише статии, есета и сценарии. Завършва “Театрознание” в НАТФИЗ, занимава се с театрална критика, бил е водещ на предаването “Театрален фетиш” по RFI, но споделя, че винаги му е било трудно да крие презрението си към театъра. “Виждал съм го като слуга, който може да задоволи окото, благодарение на автентични шарлатански практики, но, на когото не може да се разчита дали няма да издъни нещо всеки момент.” Вярва, че на музикалната сцена днес ѝ трябват кръв, пот и сълзи и допълва: “Хората са очаровани от всеобщата демократизация на музикалните инструменти и технологии за звукозапис. Никога преди не е било така лесно технически да се изразиш чрез музика, както днес. Никога артистът и публиката не са били по-достъпни един за друг. Дисциплина и емпатия са съответните thoughts and prayers, за да може тази достъпност да оцелее в това понапукано настояще и евентуалното бъдеще.”
Фотограф: Боряна Пандова
Стъпваш на ъндърграунд сцената още в края на 80-те. Как в тези години музиката успя да улови духа на времето?
Време на надежди при нулева гравитация. Мисля, че се включих в движението на куц крак, точно когато българската музика нямаше никакво желание да улавя вече каквото и да било, камо ли някакъв дух. Начело с естрадата, която мързеливо потропваше с копитца по посока розовите облаци и просто по стар навик крадваше парчетата на своите италиански и френски колеги, представяйки ги за творчество. След нея новопокълналият рок протест мяташе юмруци и прически за радост на партийните костюмари от културния цензор, които отново имаха връз кого да стоварят импотентните си бюрократични секири. И разбира се, оркестралният авангард, затворен в кулата си високо над социализма, с памуци в ушите, да не би случайно да проникне някой неправилен тон-лозунг, който да го разсее от порцелановия му херметизъм. За него и без това не знаехме много.
Може би това именно беше духът на времето ниско атмосферно налягане с лек "балкантурист бриз" и отрицателен wind of change.
Началото на 90-те беше като запушена тръба, която ВиК най-накрая благоволява да ремонтира. Заля ни прясна култура и шарлатания, и всякакви, всякакви влияния ни оформиха в малки безобидни изчадия по Франкенщайн. Музиката ни искаше да бъде всичко, но с повече дисторшън. Докъм средата на 90-те разбрах за себе си, че трябва да се подложа на музикална диета, ако не искам да стигна впоследствие до мозъчна липосукция. Мятането от стил в стил беше противно енергоемко, от него ми остана само ухото да чувам просто отдадения творец, независимо от жанра.
Фотограф: Боряна Пандова
Има ли според теб днес истински музикален ъндърграунд, или това е белег на една отминала епоха?
Единственото нещо, близо до ъндърграунд у нас, са били варненските моряци, които са носели у дома малко трипер и западни плочи, които след това са плъзвали из страната. Истински роден ъндърграунд тук никога не е имало. И поради езиково-икономически лапсус с този етикет впоследствие се окичи поп-фолкът, доколкото нагласените ДС мафиоти се ласкаеха вестниците да ги нарича точно така - ъндърграунд. Нещо по-правдоподобно се появи закратко, в началото на века, около experement.org, уебсайт българско производство отпреди Myspace, с възможност за споделяне на файлове и няколко интензивни години на субкултурно надбягване, които кулминираха в обичайното за географията нищо. “На тъмно”, преди да стане успешна верига магазини, представляваше фестивал във Варна, където човек можеше да види неща, които по телевизора нямаше как. Спорадични проблясъци през годините, “О!Шипка”, пънк, Interspace, електронните партита, самотните гласове от дупките, лейбълът mahorka.org. Но ъндърграунд като течение и щафета между артисти едва ли е имало някога, защото тук е предимно “он ли че ми каже!”. Обърнатата ценностна система не го позволява. Просто е имало и ще има музиканти, за които компромис е дума с неясно значение. Сега може би е късно за underground, сега е време за expose.
Част си от култови банди като 3ТЕЛЕТА, “Лакрима Кристи”, “Анимационерите”, “Насекомикс”. Какво ти даде в личен и професионален план всяка от тях?
Музиката обикновено взима, тя не дава. Ако не внимаваш, ти е взела главата, сърцето, белите и черните дробове страдат, уши, нос, гърло. Инструменталната подготовка повече прилича на фитнес със сбъркана диета. Менталната - не бих препоръчал. Музиката ти дава приятелства, но дори под това бих се подписал неуверено, защото много от тях са измамни. Но отвъд всички тези “ако” и “надали” - във всяка група съм бил най-много това, което съм аз, моята малка свобода, с големите претенции. Това си го взех.
Интересно е, че си се учил на барабани в циганската махала в Ямбол. Защо избра този тип "училище"? Каква добавена стойност има то спрямо академичното образование?
Циганите са стихия и музиката е стихия. На един етап това уравнение е достатъчно. През циганите можеш да научиш, че музиката идва от етера и че в сърцата на Равел и Шостакович е подскачал по един такъв космически циганин и без него нямаше да има Равел и Шостакович. Нямам академично музикално образование, но благодарение на циганите успях да чуя нотираната музика в цялата ѝ интимна оголеност от условности и епохи. Освен това циганите могат с лекота да правят такива неща, за които цялото поп и рок войнство може само да мечтае. Те са сутеньорите на ритъма и дилърите на хармонии от вечността.
Фотограф: Боряна Пандова
Налутах се аз през годините. То не беше търсене на разковничето в българската народна музика, то не беше плуване гол в океана на оркестралната музика на XX век, то не бяха цигани, черни, бели, многоцветни. Накрая остана това единствено откровение: музика са отделните силни личности, които малко не са разбрали, че “не се прави така” и “това няма как да стане” и поради тази причина са къртили наред.
Работил си по кавър на Jane's Addiction, в който пее Мария Вирхов (бел.ред. по-известна като поетеса и преводачка, 1969-2011). Как тя свърза света на музиката и литературата и кое е най-ценното, което остави в тях?
Винаги ме е тормозело това, че у нас малко се обръща внимание на посланието, ако отново оставим настрана спорадичните изключения. Тук биха ти ръкопляскали, ако просто не си объркаш нотите до края на парчето. Музикантите се срамуват да си кажат, публиката се срамува да чуе. При Мария беше обратното - нищо не ѝ пречеше да ти го набие с крясък в амигдалата. Може би затова за нея естествената среда за виреене беше новосибирската пънк сцена. Тя беше вавилонската рибка на музикалния словоред - превеждаше с еднаква жега и Манделщам, и Ник Кейв. В работата си с нея разбрах, че поезия и текстове за песни са два различни жанра. Тя успя да остави своето послание. За мен остана драскащото питане защо повечето тук се задоволяват с толкова малко, само с лъскавата обвивка. Сега се хващам за малките проблясъци - млади артисти, които осъзнават тази органична взаимовръзка и не се задоволяват да бъдат кухи резонаторни кутии.
Фотограф: Боряна Пандова
В последните години работиш по проекти, свързани с екология и политика. Защо тези теми са важни за теб и свързват ли се те с музиката по някакъв начин?
Изкуството има това гадно свойство да се намества в калъпите на всякакви идеологии и да се чувства добре там. Изкуството, подкрепящо насилието, потисничеството, култа към силната личност, войната, омразата - това не е никак рядко явление. Не искай от изкуството здрав разум, защото ще ти отвърне с масивна шизофрения. Не искай от него да е чисто, защото нарочно ще те удави в най-смрадливата септична яма.
Да, музиката може да бъде свързващото лепило между понятия, които привидно стоят далеч и от нея, и едно от друго. Изкусително е за мен да си играя с тази фантазия. Но знам, че тя, музиката, не може да направи нещата устойчиви. Политиката ще повлече екологията в ада, а след тях ще се метнат всички велики човешки постижения, обезценени до купчина пясък.
За музиката е лесно - след екологичния апокалипсис, който къкри в периферията на драгоценното ни внимание, един човешки глас и две ръце ще са достатъчни, за да я върнат. Политика, икономика, цивилизация ще са в кома дълго след това. Затова е хубаво сега някой да изпее нещо по темата, за да не може след това камъните да шепнат насмешливо над останките ни: “А вие къде бяхте, когато не бяхте на себе си!”