Нямането. Това е едно от първите неща, които правят впечатление на японката Рин Ямамура, когато пристига в България през 2000 г., за да учи куклена сценография във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ бел.ред.). Тогава в София има само един магазин за художници, обаче боите не са качествени и няма картони като за нейните потребности. Затова в първите си години като студент събира каквото ѝ трябва от контейнерите за боклук. “Там намерих най-хубавите материали, които не се намират и в Япония. Примерно от Централна поща – там са най-здравите хартии и картони, шнурчета, сладки марки с щампа.” Като второкурсничка трябва да направи Дядо Коледа. За нея той е пощенско същество и хоп изработва го от боклуците на Централната поща. “Само аз знам това, не е нужно всички да разбират. Но имах мойта си тема – вътрешна, скришна. За мен това е важно. Аз да знам какво правя, какви сладости вкарвам в работата.”
Изборът на учебно заведение и дестинация е необичаен само на пръв поглед. От 60-те години на миналия век между кукления театър в България и Япония съществува връзка, която продължава до ден-днешен чрез Театър Пук (Токио), който си партнира със Столичния куклен театър. Майката на Рин не само е работила в него, но през 89-а обикаля Източна Европа като член на телевизионен екип, който заснема куклени спектакли, за да бъдат дублирани и излъчени на японските деца. Тя решава, че Рин трябва да учи не в Чехия, във Франция или в Русия, а у нас и ѝ казва: „В България има много хубави хора, така че, Рин, там отиваш.”
Другото, направило силно впечатление на Рин в онези първи години, е езикът. Българският едновременно я привлича и ѝ се струва странен. “Всичко е наопаки от мойта гледна точка, дори само азбуката да гледаш.” Нито тя, нито повечето българи знаят английски, което прави общуването приключение. Учи езика в движение, разбирайки се с хората чрез отделни думи и фрази, най-вече с рисуване. В първи курс дори не знае какво означава “задача”, но с помощта на колегите и преподавателите си разбира какво трябва да прави. Впрочем от онези времена е фамозното ѝ търсене на “спален човек” по магазините за спортно-туристическа екипировка, предизвикало бурния смях и искреното недоумение на продавачите, докато в третия магазин не вижда “човека” със собствените си очи, за да се окаже, че той е просто чувал... “За мен имаше логика това име. Спален човек – човек, който спи в това нещо. Така се учи езика”, смее се Рин.
След като завършва през 2006 г., отива на турне в Япония с две постановки. Планът ѝ е да остане там за половин година, да се запознае с Токио, да се опита да си намери работа. Точно тогава се разделя с мъжа, който се превръща в главен герой на книгата ѝ “Азбука на любовта”. Тежко ѝ е, пуши твърде много, започва да рисува книгата в кафене в Япония. Връща се в България с незавършената азбука, има квартира и други неща за дооправяне. “Обаче тогава се ожених”, избухва отново в смях тя. “Ама не останах, защото се ожених. Знаете ли колко е хубаво тука, в България? В Токио не мога вече. Преди 20 години бях повече токийка, отколкото софиянка. Сега е обратното.”
За работата си в театъра казва, че има малко постановки, понеже обикновено работи по една цяла година. Винаги дава по двеста процента от себе си, но и винаги открива недостатъци в нещата си. Намира го за нормално. Не е от хората, които чувстват, че си пропиляват живота, ако не рисуват всеки ден. Твори, когато има поръчка. За нея са важни разговорите, обсъжданията на проекта. “От това се появяват много неща, кацат ми в главата. И чак тогава почвам да изваждам, да изцеждам от себе си. Даже рисуването за мен е вече голяма болка, борба. Обаче накрая толкова ми е хубаво, че съм го направила.”
През по-голямата част от времето си е координатор на японски телевизионни проекти, в повечето случаи документални. Поема екипа от летището, изкарва разрешителни, урежда нощувки, търси локации и респонденти, превежда разговора на режисьора или репортера с местните. “Майка и баща на екипа”, ухилва се Рин.
“Всичко е наопаки от мойта гледна точка, дори само азбуката да гледаш.”
Работата на терен я обогатява. Чука по вратите на селските къщи в Източните Родопи, уговаря баби и дядовци, които в началото гледат със съмнение японката, после не искат да я пуснат да си тръгне. Какво още? “Правя се на майка от време на време. В момента капка японско не виждам в това дете”, шегува се тя.
Днес е в нов театрален процес за детско куклено представление, но предпочита да ни държи в очакване и да не говори за него. Известна е със сътрудничеството си с Катя Петрова, режисьора на двата спектакъла, в които можете да видите сценографията на Рин в момента “Бомбето” по Йордан Радичков в Държавния куклен театър в Пловдив и “Колекционерката” на Радослав Чичев в Театър 199. Работила е и с Петринел Гочев, Ида Даниел и Недялко Делчев.
