Турският режисьор Илкер Савашкурт се опитва да отразява вижданията си чрез киното, писането и музиката. Преди, за целта използва струнни инструменти, но от 10 години насам неговият основен инструмент е камерата. Усеща я като идеалното средство, с което да общува с външния свят. В момента работи по нови сценарии и планира завършването на три други филма преди, както сам казва, светът да се срине. Междувременно той е част от организацията и на предстоящия Burgas International Film Festival, чието пето издание предстои между 18 и 25 юли на открити сцени в моския град. Филмите му често се въртят около темата за затвора, насилието, хомофобията, свободата и изследвайки тези проблеми, задават въпроса дали обществото навън е по-различно от това вътре.
Кое е най-голямото предизвикателство пред независимото кино в новата ситуация на социална изолация?
Ние самите. За хората от киното, които се занимават с постпродукция, нищо не се е променило. Работата ни и преди е била несигурна, така че платихме своята цена в тази нова изолирана ситуация. Социалната изолация засяга най-вече процесите на продукцията, създаването. Много от проектите са в застой, а екипите трудно откриват какво да снимат.
Каква според Вас ще е най-голямата промяна във филмовата индустрия?
Вече се появяват нови форми - онова, което наричахме герила кино и с което сме добре запознати. Киноекипите биват намалени, а хората търсят кинаджии с много таланти: Един човек да може да използва камерата, да създаде идея, да снима, монтира, обработи и да създаде финалния продукт. Обичайните пренаселени снимачни площадки ще трябва да бъдат разредени в бъдеще, а видеозаснемането в студио ще е на поискване. Това ще засили 3D анимацията и моделирането.
Два от филмите Ви засягат проблемите в турските затвори. Защо тази тема е важна за Вас?
Израстнах близо до затвор. Беше през една улица и привличаше силно вниманието ми. Освен това дядо ми прекара дълго време в затвора и написа книга за това (не го познавах, починал е преди да се родя). След това баща ми лежа 18 месеца и това ми позволи да влизам свободно в затвора ежеседмично.
Обичам да се фокусирам върху микро общества, които хората създават при определени обстоятелства като класни стаи, килии в затвора, военни общежития, квартали и т.н. В по-голям мащаб затворът притежава всички аспекти на обществото и човешките различия в него, но в същото време става дума за една малка общност.
Документалният Ви филм “Балада за изгнаника” (The Ballad of Exiles) е за актьора и режисьор Йълмаз Гюней, една от иконите на турското независимо кино. Какво е значението му за турското кино и за Вас лично?
Гюней има огромно значение за турското кино, но хората забравят да го признават. Множество турски филми, които се показват на важните фестивали, са по някакъв начин преработка на социалния реализъм, който Йълмаз Гюней създаде в киното. След като “Път” (по негов сценарий - бел.ред.) спечели “Златна палма” в Кан, стотици режисьори в Турция направиха филми в подобен контекст и форма. Разбира се, и аз харесвам филмите му, но не искам да се фокусирам върху визията му.
Гюней и дядо ми са свързани. Споделяли са един затвор много пъти и са се познавали. През 1972 Гюней прави филма Zavallılar (Miserables), разказващ за двама души, които излизат от затвора. В него има герой, който се казва Арап и е директна препратка към дядо ми и неговата история. Гюней го насърчавал много да напише книга за живота си и дядо ми го сторил. Гюней искал да направи филм от това, но избягал във Франция, а дядо ми починал. Тази мисия се предаде на мен, но преди това исках да направя филм за Гюней, за неговото творчество и в същото време да започна филмовата си кариера и да натрупам опит. “Балада за изгнаника” е моят начален тласък да правя филми, с което да си проправя пътя към филм по тази книга.
Смятате ли, че днешното независимо кино в Турция е толкова смело и креативно? Колко силна е цензурата в момента там?
Независимото кино винаги е било смело. В наши дни обаче хората на киното някак сами се ограничават. Големите европейски фестивали харесват екзотичните гледки от отдалечените райони на Турция, селския живот, убийствата на честта и т.н. По отношение на естетиката селата и селските райони са много ограничени. А и както обичам да казвам, най-добрите филми за тях вече са направени. Йълмаз Гюней, след него Нури Билге Джейлан, вече превзеха киното за селския живот и отдалечените райони. Новото поколение турски режисьори трябва да се фокусира повече върху собствените си проблеми в градовете. Големите градове. Или да създават повече художествени филми, вместо да се концентрират само върху реализма. Това исках да направя аз.
Живяли сте на различни места по света. Какъв беше личният Ви мотив да се завърнете в Турция и да правите кино в родната си страна?
Семейството ми е с балкански корени и мигрира в Турция през 1953 г.. Роден съм в Истанбул и все още съм влюбен в този град. За много артисти, които са имали шанса да изследват Европа или други части на света в ранните години на кариерата си, Турция се превръща в нещо, от което да избягат. Аз сторих това многократно и съм живял в много държави. Накрая обаче осъзнах, че всяка сутрин мисля за Турция и винаги, когато се фокусирам върху дадена история, тя е за Турция. Турция е пълна с радост, мъка, хаос, хармония, състрадание и любов. Като творец усетих, че е мой дълг да служа на историята на страната, която ме е отгледала и трябва да споделя опита си с младите тук. Да напуснеш страната си и да си създадеш нова идентичност не е за всеки.
Най-краткият сценарий, кадър или сцена, който Ви хрумва със социална изолация?
Млад художник проверява новините и гледа телевизия. Чува неща за изолация, карантина, социална дистанция и всичко. И продължава да води живота си по същия начин, вече в карантина. Без социален живот, без ден и нощ, почти без никакво излизане. Бих направил късометражен филм за това.
Повече за проектите на Илкер Савашкурт можете да видите в профила на Amirler Films.
----------------------
Подкрепете списание "Виж!", като станете патрон на изданието: