Образование на късмет

Преди точно четири години излязох от образователната система сравнително невредима, с три чужди езика в различна степен на ползваемост, успешно взети зрелостни изпити и най-вече с възможност за избор в пътя си напред. Ако пишех този текст непосредствено след дипломирането си, той щеше да наподобява нещо средно между

Богородичното ходене по мъките и свирепо ревю в Google. Сега си давам сметка, че моят опит беше по-добър от този на повечето ми връстници.

Разбира се, споделям стандартните оплаквания относно тежките учебни програми, заучаването на материала по литература и прекомерната състезателност между гимназиите. Това са теми, по които вече е изписано много и предстои да се пише и още. Не целя да вдигам нож на бито куче.

В моя училищен път всичко е въпрос на шансове – шансове, които аз имах, но стотици хиляди деца в страната нямат. Не защото съм рисувала лястовичките и ченгелчетата по-умело от тях, нито защото съм рецитирала “Опълченците на Шипка” с по-голям патос или съм подвързвала тетрадките си по-прилежно, а защото съм се родила в различни обстоятелства.

Още преди първия учебен звънец можех да говоря, чета и пиша (макар и с грешки) на български език. Това може да изглежда очевидно, но за много деца, чийто майчин език не е български и не са имали достъп до качествена предучилищна грижа, нещата стоят различно. Повечето от тези деца остават изгубени в превода и отпадат от класната стая още в началното училище.

Докато у дома родителите ми отделяха часове наред в разговори, образователни игри, проверяваха домашните ми, а над бюрото ми стоеше красиво изписан знак “Не се страхувам да греша, защото се уча от грешките си”, в хиляди домакинства деца на същата възраст им се налага да се справят с материала сами – защото родителите нямат свободното време, в което да им помогнат в този процес. Това не са изолирани случаи – днес над 1,4 милиона домакинства в страната живеят под линията на бедност по данни на

Националния статистически институт. Когато родителите са фокусирани над физическото оцеляване на семейството, уроците неминуемо – и разбираемо остават на заден план.

В прогимназиалния етап се преместих от 38 ОУ “Васил Априлов“ в квартално училище, поради проблеми със социалната среда и качеството на образованието по балообразуващите предмети рязко се понижи. За да се подготвя за матурите в седми клас, отново се опрях на подкрепата от семейството си и – за първи път в училищния си път – на частните уроци.

Всяка седмица посещавах школа по математика, а приятелка на родителите ми идваше вкъщи, за да ми помага индивидуално със задачите. Ходех и на уроци по български, макар и по-спорадично. Въоръжена със знанията от часовете, прекарани над сборниците по математика и стотиците пробни тези (надлежно проверени от родителите ми), шоколад и пет сини химикалки, отидох на матурите и получих резултат, който ми даде пълна свобода в избора на гимназия.

Често обсъждаме резултатите на матурите и обвиняваме децата, че не се справят. Но докато на самата матура детето е само, месеците, а понякога и годините подготовка преди нея са основата, която му е необходима, за да се справи в изпитния ден. Тази основа не зависи от него – и понякога дори от родителите му, които нямат друг избор, освен да направят каквото им е по силите в ситуацията, в която се намират.

След седми клас отидох в 164 ГПИЕ “Мигел де Сервантес“, по-познато като “Първа испанска“. Подобно на много осмокласници, след стресът от седми клас не ми бяха останали сили или мотивация за учене. Това даде отражение в доста слаби резултати в първите две години от гимназията. Състезателната среда, както и честите тестове и изпитвания задълбочиха пропуските ми и за първи път изгубих способността да се справям с материала.

После дойде ковид и онлайн обучението. За мен това беше възможност да наваксам, да се задълбоча в материала и да структурирам сама времето си за учене така, че да разбирам материала истински. Давам си сметка, че и това беше въпрос на шанс – разполагах с необходимите устройства, лично пространство и достатъчно стабилна домашна среда, така че пандемията, макар и шокова, да бъде шанс, а не пречка. Родителите ми запазиха работите си, а екипът на гимназията ми се адаптира бързо и едва две седмици след обявяването на локдауна, учебният процес се възобнови в пълна сила през Teams. Година по-късно, все още в пандемия, но при отслабени мерки, моят випуск стана първенец в резултатите на зрелостните изпити.

Във всеки момент от държавното ми образование нещата можеха да се объркат – и нищо от това нямаше да зависи от мен. Можех да се родя в семейство, в което не се говори български. Родителите ми можеха да нямат възможност да ми помагат с уроците или да плащат за частни учители и школи. Можех да попадна в гимназия, която няма ресурсите да се справи с предизвикателствата на глобална пандемия. И както обстоятелствата ми не са моя заслуга, така и липсата им не е провал на онези деца, които не са ги имали.

Една наистина успешна образователна система трябва да дава възможност на всички ученици независимо от социалния им статус – да се справят.

А когато настъпи времето за външни оценявания, резултатите трябва да отразяват постиженията и знанията на учениците, а не задълбочаващата се неспособност на системата да се справи с неравенствата – вместо да ги възпроизвежда.

Тези проблеми няма да изчезнат с въвеждането на “Религия и добродетели” в училище. Религията е много личен въпрос за всеки и този текст не може, а и не цели да обхване дълбочината на дебата. Но ще кажа нещо за добродетелите – те се преподават най-добре на практика.

А добродетелите, които съм научила в училище, винаги са били извън учебните програми. Няколко кратки примера... На зелено училище в трети клас госпожа Татяна Нинова търпеливо стоя с мен цял час, въпреки че беше безкрайно очевидно че имитирам зъбобол, защото бях уплашена да съм далеч от вкъщи за пръв път. Когато госпожа Виктория Крумова купи на целия клас от профил “История” торта, изобразяваща Симеон Велики, за последния ни час. И когато няколко месеца след завършването ми, минавайки през изключително труден период, помолих учителя ми по етика и право Васил Лозанов да се видим, защото имах нужда да поговоря с възрастен, на когото вярвам – и той се отзова. Това са уроци по добродетели, които няма как да бъдат записани в учебни програми, а ще ги помня цял живот.

Анна Бодакова е студентка по социология в Софийския университет ”Св. Климент Охридски” в последната година на следването си.