Иван Костолов между пиксела и пигмента

Огромни, безбрежни полета от пчелни пити и вълни от марули. В картините си базираният в Берлин художник Иван Костолов поставя човека и неговото ежедневие в пейзажа, но без да конкретизира дали природата и хората се отчуждават във времето на технологиите или са принудени взаимно да се защитават. За него ролята на живописта е да разкрива физическо поле, в което цветът е материя, а не просто ефект, а зрителят има пространство за собствени прочити и отговори. Разговаряме с Иван Костолов малко след като посещава изложбата “Градината на пчелите“ на неговия приятел фотограф, пчелар и партньор в авангардните им съвместните им музикални изпълнения Красимир Костов. И месец преди Костолов да открие нова самостоятелна изложба в Берлин. Той ни разказва повече за мястото на природата и ренесансовите техники в изкуството, за дигиталното пренасищане, българския си произход и немската школа, както и ролята на художника да събира множество възможни фабули в един образ.

Спомняте ли си кога се случи първият Ви съзнателен сблъсък с изкуството? А къде се корени конкретно интересът Ви към природата?

Първият ми съзнателен сблъсък с изкуството всъщност се случи много рано – рисувам от дете. Още във втори–трети клас започнах да правя първите си рисунки, а от трети клас пазя портрети на роднини и дори на класната си учителка. От този период имам и натюрморти и пейзажи – това беше естественият начин да наблюдавам и разбера света около себе си. Не помня конкретен момент на “решение“, по-скоро постепенно осъзнах, че рисуването е моят език средство да мисля и да се изразявам. По-късното ми образование и развитие като художник само затвърдиха това усещане – преминаването през сценографията, обучението в Германия и изследването на живописната традиция спомогнаха за оформянето на визуален език, в който класическата техника и въображаемите образи съжителстват.

Що се отнася до интереса ми към природата – той също има корени в ранните наблюдения и упражнения от детството ми. Днес той се проявява в две основни теми в работата ми – сериите с тема мед и марули. Те са едновременно конкретни природни образи и символни структури: природата като жизнен цикъл, като материя и като метафора. Това е продължение на онова детско любопитство към света, – само че пречупено през опита и художественото мислене.

w.T., 46x55cm, oil on canvas, 2022

В едно свое предишно интервю казвате, че човекът е този, който сменя статута на земята. Как променя този статут един художник?

Казвайки, че човекът сменя статута на земята, имам предвид способността му да променя смисъла на средата – не само физически, но и символно. Художникът прави именно това: чрез образите той преобразува видяното и преживяното в нова реалност. Една обикновена ситуация, пейзаж или фигура могат да бъдат пренаредени, наситени с въображение и памет, и така да придобият друг статус – да се превърнат в носители на идеи, на разкази, на напрежение между реално и въображаемо. В моята работа често изхождам от наблюдения – например сцени от природата, които свързвам със спомени или вътрешни образи. Така се появяват композиции, които нямат буквален сюжет, а събират множество възможни фабули. В този смисъл художникът не просто изобразява света, а го преконструира – предлага нов начин да бъде възприет и осмислен. Това е начинът, по който изкуството променя “статута“ на земята – като я превежда от физическо пространство в културно и въображаемо поле.

По думите Ви интернет създава изкуствени цветове и подменя естествените ни възприятия. Как това пренасищане с изкуствена светлина ни влияе като хора в по-общ смисъл?

Интернет и дигиталната визуална среда създават един нов цветови свят – свят на синтетични, светещи цветове, които нямат аналог в природата. Това не е непременно негативно — новите медии винаги са обогатявали живописта — но те променят начина, по който възприемаме реалността. Работейки днес, ние неизбежно мислим и през този “компютърен цвят“, който вече е част от визуалната култура.

Проблемът е в пренасищането. Когато човек постоянно е изложен на изкуствена светлина и дигитални изображения, възприятието му се измества – цветовете стават по-агресивни, по-контрастни, понякога дори изкривени. Това влияе не само на художника, а на човека като цяло – върху вниманието, върху чувствителността към нюансите, върху способността да наблюдава реалната среда.

Моят начин да работя с това напрежение не е да го отхвърля, а да го превеждам обратно през живописта. Използвам класически техники и материалност на боята – защото живописната мазка, направена ръчно, има плътност, време и съпротива, които екранът няма. Работя и с мащаб – голямата цветна маса въздейства физически върху зрителя и с органичното усещане за пигмента.

В този смисъл живописта се превръща в място, където дигиталният опит се преработва – не се копира, а се трансформира. Интересно ми е именно напрежението между класическите средства и съвременния цветови опит – между природното възприятие и изкуствено създадения визуален свят.

w.T., 140x200 cm, oil on canvas, 2024

Имате дисертационен труд за техниките на живописта на старите майстори. На какво могат да ни научат днес аналоговите “тайни” на Ренесанса?

Дисертацията ми беше посветена именно на техниката и технологията на живописта на немските ренесансови майстори анализирах практиките при художници като Албрехт Дюрер, Лукас Кранах Стари, Матияс Грюневалд и Ханс Холбайн Млади, и връзките им със съвременната живопис. За мен това изследване не беше археология на техники, а търсене на аналог между различни епохи – как мисленето за материала и образа се пренася през времето.

“Аналоговите тайни“ на Ренесанса ни учат преди всичко на отношение към материята – към процеса, към разбирането на цвета като вещество, а не просто като ефект. Това знание връща художника към физическото измерение на живописта към това, че картината е направена от земя, минерал, органична субстанция.

В собствената си практика работя именно с тази материалност. Правя част от боите си сам от пигменти и използвам предимно яйчна темпера. Някои от пигментите добивам сам например умбри, червена земя от Шабленското езеро, бяла земя от нос Чиракман край Каварна, костилкова черна и други. Тази връзка с пигментите създава съвсем различно отношение към цвета – той има произход, география, памет.

Изкуството, създадено без технологии, не е по-стойностно само по себе си – но то съдържа нещо, което алгоритъмът трудно може да възпроизведе: телесността на материалите, случайността на жеста, времето на изработване и личното взаимодействие с веществата. Изкуственият интелект може да генерира изображение, но не може да преживее съпротивата на пигмента или миризмата на яйчната темпера. Точно в това пространство – между историческата техника и съвременния контекст – се опитвам да работя: не като възпроизвеждам миналото, а като го превеждам в настоящето чрез материалите.

grisaille, egg tempera, canvas, 135x190cm, 2017

В сериите Ви виждаме огромни пчелни пити или марули, съпоставени с малки човешки фигури, които изглеждат защитени, а понякога изолирани от скафандри. Това ли е новата ни нормалност – да бъдем наблюдатели на природата през дистанция, търсейки сигурност в технологиите?

Това е една възможна интерпретация – и нямам нищо против картините ми да бъдат прочетени именно така. В работата си често създавам ситуации, които не са еднозначни, а оставят пространство за зрителя да проектира собствен опит. Мащабните образи – пчелни пити, марули или други природни структури – създават усещане едновременно за защита и за отчуждение. Малките човешки фигури могат да изглеждат защитени от технологично облекло, но същевременно и изолирани. Това напрежение ме интересува: близостта до природата и едновременно дистанцията от нея.

Дали това е новата нормалност – да наблюдаваме света през филтри и защитни слоеве – е въпрос, който не се опитвам да реша с картината. По-скоро го поставям. Живописта за мен не е средство за заключения, а поле за възможни прочити.

Така че да – може да се види като коментар за зависимостта ни от технологиите и нуждата от сигурност, но също толкова може да се прочете като алегория за уязвимостта, любопитството или желанието за контакт. Оставям това пространство отворено за зрителя.

Защо за Вас е важно зрителят да има тази свобода и ще продължим ли да сме способни на собствени отговори на въпросите с развитието на технологиите?

За мен е важно картината да не бъде затворена система. Ако тя разказва всичко докрай, зрителят получава готови отговори. Интересува ме обратното – да създам образна ситуация, която да провокира мислене, въображение и съпричастност. Когато в композицията има празнини или недоизказаност, зрителят започва да изгражда собствен разказ, а това превръща срещата с произведението в лично преживяване. Тази свобода е съществена част от живописта – тя не е илюстрация на теза, а поле за съвместно създаване на смисъл. Всеки човек влиза в картината със своята памет, опит и чувствителност, и затова разказът никога не е един и същ.

Относно технологиите – не мисля, че способността ни да формулираме собствени отговори ще изчезне, но тя със сигурност се променя. Живеем в среда, в която алгоритмите все по-често предлагат готови решения, образи и интерпретации. Именно затова пространството на изкуството става още по-важно – то не дава готови отговори, а упражнява свободата на възприятието.

В този смисъл вярвам, че докато има нужда от въображение и съмнение, ще има и способност за собствени отговори. Живописта може да бъде място, където тази способност се поддържа жива.

disco, 60x80cm, oil on canvas, 2015

Учили сте при имена като Херман Нич, където провокацията е метод. Докъде трябва да се простира тя според Вас и кога престава да бъде инструмент и се превръща в самоцел?

Обучението ми при Херман Нич беше важен опит – не толкова заради самата провокация, а заради разбирането, че изкуството може да действа извън зоната на комфорт. При него провокацията не беше самоцел, а метод за достигане до по-дълбоки психологически и културни пластове. Провокацията има смисъл, когато произтича от необходимост когато е органична част от идеята и служи за отваряне на ново поле за мислене. Тя може да бъде силен инструмент, ако поставя въпроси, създава напрежение или променя гледната точка.

Но в момента, в който провокацията започне да съществува сама за себе си като жест без вътрешна мотивация — тя се превръща в ефект, в спектакъл. Тогава губи съдържателност и престава да работи като художествен език.

В моята практика по-скоро ме интересува “тихата, вътрешна провокация“ – тази, която се случва чрез образа, мащаба или контекста, а не чрез директен шок. Това е по-устойчиво поле за диалог със зрителя.

Какво не виждаме, когато наблюдаваме природата?

Често виждаме само повърхността красотата, спокойствието. Не виждаме системата, реда и напрежението вътре в нея. За мен природата не е място за релакс, а предизвикателство пространство за наблюдение, за учене и за съмнение. В картините ми тя не е фон, а активен участник, който поставя въпроси за мястото на човека, за реда и хаоса, и за крехкия баланс между контрол и зависимост.

w.T., 140x200 cm oil on canvas, 2024 и fly, 150x220cm, oil on canvas, 2015 

Как българският произход и образование и немската школа се допълват или сблъскват във Вашия опит? Усещате ли се понякога като “преводач“ между тези две реалности и естетика?

Често съм усещал това като диалог между две култури. В Германия ми казваха, че картините ми носят отпечатъка на източноевропейски художник. В България, обратно, често чувам, че картините са “твърде немски“. Това усещане за двойственост наистина е като да бъдеш преводач между две реалности и естетики. Не го възприемам като конфликт, а като ресурс: комбинацията от интуиция и дисциплина, експеримент и структура ми позволява да развивам свой собствен визуален език, който не се ограничава нито от една школа, нито от една традиция.

Кои са Вашите места за отдих и вдъхновение в Берлин — там, където градът затихва?

Живея на спокойно място, където мога да се уединя и да работя. В Берлин моите любими “затихнали“ места за вдъхновение са по-скоро музеите и галериите — там градът се превръща в среда за наблюдение, размисъл и усещане.

 fly, 150x220cm, oil on canvas, 2015

Имате музикален проект KopfderHund Band заедно с фотографа и пчелар Красимир Костов. Какво Ви дава музиката, което изобразителното изкуство не успява?

Идеята да превеждам визуалния език в звук и обратно не е уникална — много художници преди мен са търсили подобни връзки между картина и музика. Василий Кандински, например, е едно от ключовите имена в този диалог – той вярва, че цветът и формата могат да звучат като музика и са органично свързани със звукови “акордни“ структури в абстрактната живопис. По същия начин Пит Мондриан (един от любимите ми художници) търси визуален ритъм, вдъхновен от джаза, а Пол Клее има музикални аналогии в композициите си – той самият е бил музикант и разглежда линията и цвета като визуални звукови структури.

KopfderHund Band е част от тази традиция – ние не просто съпровождаме картини с музика, а се опитваме да създадем акустичен еквивалент на визуалните идеи, които развиваме с Красимир. Стилът, който определяме като “меланхоличен траш“, е опит звуково да уловим цветове, форми и емоции, подобно на това как художници като Кандински са се стремели цветовият език да резонира като музика.

Музиката ми дава нещо, което живописта сама по себе си не може – тя е динамична, текуща във времето, и ме кара да мисля за образа като за звук, а не само за визуален обект. В този смисъл музиката и живописта стават две страни на едно и също преживяване – различни входове към една и съща вътрешна логика на формата и чувството.

Творби на Иван Костолов са част от изложбата на Красимир Костов “Градината на пчелите“ в галерия “Синтезис“ до 4 април. На 11 април той открива и нова самостоятелна изложба в Берлин, а на 26 септември и в Градската художествена галерия във Варна в рамките на фестивала Buna 4. Повече на kostolov.com и @ivankostolov