Поколението, което запълва празноти

Преди да се появят активно по медиите и площадите, Gen Z вече няколко години завладяват публичната и частната сфера в България, като намират своето място там, където “допреди години само сме си мечтали”.

Доскоро сериозен разговор за поколенията в България се водеше единствено в българската литература. Той обаче не определя хората, родени и живеещи в подобен исторически и културен контекст, а събира писатели, задали нова поетика. Най-митологизирано е т.нар. “Априлско поколение“ – Стефан Цанев, Константин Павлов, Биньо Иванов и т.н..

Поколенията при нас най-често се маркират чрез стресовите събития или чрез историческия период на държавата: “Виденово бебе”, “деца на Чернобил”; “червена баба”; “роден по Царско” и т.н.

Онова, което несъмнено Gen Z постигнаха покрай големите протести в края на миналата година, е, че заявиха себе си и с това направиха разговора за поколенията по-комплексен.

И за разлика от техните родители, за които изходът от ескейп стаята България беше Терминал 1, много млади хора вярват, че тук е пълно с възможности и тепърва има какво да се показва както на нас, така и на света. Такива са и нашите събеседници. Те полека проправят своя път през: иновации и нови начини за разказване; съвременните танци и възможностите на малкия град; историите и гласовете на уязвимите групи; политически и социален активизъм и разговора за общото ни минало, който тепърва започва.

Да преследваш вътрешния си глас новият разказ за населените места в България

Яна и Емо са създателите на “Вътрешен глас“ – градски игри, които използват въображението, забавлението и работата в екип, за да разкажат по нов начин историята на населените места.

За три години екипът на “Вътрешен глас“ разработва 15 игри из цялата страна и тиймбилдинг куизове, а през 2025 г. печели награда за най-добър младежки стартъп. Яна и Емо са организатори и на Design WeekEnd – състезание за ученици и студенти. Събитието се провежда от единадесет години в Пловдив, където те са базирани. Освен това двамата са създатели и участници в “Две на релси“ – отборно състезание с БДЖ, чиято цел е да се завладеят четири административни области в България.

Най-впечатляващото във всички техни проекти е възможността им да създават и да работят в екип. Според тях това се дължи на дългогодишния им доброволчески опит, който започва в тийнейджърска възраст. “В такива моменти се научаваш да работиш добре с всички и да поемаш отговорност, но и намираш хората, с които се разбираш само с поглед. За щастие, зад нас стоят приятели, с които се разбираме точно така“, споделя Яна.

Според нея глобално индустрията на куизовете и градските игри се ориентира към “edutainment (education+entertainment) формати“, а тяхното поколение “навлиза естествено в тази индустрия заради нуждата от интелектуални предизвикателства“.

Яна смята, че “България е страхотно поле за игра“, от което “не трябва да се отказваме така лесно, защото в последните години се появяват чудесни професионалисти, които влагат огромни ресурси, за да развиват мисленето на младите – създават продукти и услуги, за които преди години само сме си мечтали, и хора, които ни поставят на световната сцена в иновациите.“

Танцът като възможност за развитие в малкия град

Работата в екип е важна и за Елиф Рейхан съвременна хореографка, инструкторка по йога за деца и пилатес за възрастни. Тя работи в градски и селски читалища в Североизточна България. Вече е подготвила кандидат-студенти за специалности, свързани с танц и танцов театър в София. “Може да не работят в тази сфера, когато завършат, но е факт, че те са стигнали дотам заради танца“, споделя Елиф.

Освен с хореография, тя се занимава със сценография и костюми. Намира платове от пазарите, прекроява стари реквизити и работи с възрастни шивачки от селата, за да направи нови костюми, подходящи за участията по време на фестивали и конкурси. Вярва, че с нови костюми децата са по-спокойни и самоуверени “да се изправят на сцената“. За да поддържа вдъхновението в залата, организира работилници с гост-танцьори от цял свят и води по-големите деца като публика на важни танцови събития из цялата страна.

Според нея е важно в читалищата да работят съвестни хора с ясна визия и желание за работа в екип, защото те са “основният инструмент, с който малките населени места разполагат, за да развият потенциала на децата и да се създадат пространства за всички“.

Да създаваш пространства за общността

За да има пространства за всички, първо някой трябва да ги създаде. Затова са и важни хората като Михаил Мишев. Той е основател на независимата медия “Ромало”, която дава платформа за автентични гласове от общността и разказва за живота, културата и изпитанията, пред които е изправено ромското малцинство в България.

Медията събира журналисти, социални и политически активисти, които обхващат жизненоважни социални теми. Правят го с професионализъм и отговорност, нетипични за бранша.

Това е и най-важният урок, който Мишев получава по време на работата си като медиатор между общество и общност: “отговорността: не просто да информираш, но да не нараняваш допълнително никого“ и че всяка дума “има тежест, защото не описва “абстрактни“ общности, а реални хора“.

Според него онова, което остава невидимо за медиите и политиците в страната, “са ежедневните стратегии за оцеляване, но и огромният социален потенциал солидарност, местни инициативи, неформални лидери.“

Предизвикателствата пред “Ромало” са немалко: “от страха на хората да говорят публично, през вътрешните напрежения в самите общности, до постоянната борба да останеш независим в среда, в която ресурсите са оскъдни“, споделя Мишев. И въпреки различните реакции сред читателите, общото между тях е, че “Ромало“ нарушава тишината“.

Протест за един, послание за всеки

Да нарушиш тишината е и причината, заради която се свързах с Алекс. Тя е единствената организаторка и единствената участничка в единствения пропалестински протест в Русе, където е родена.

Алекс завършва бакалавър по философия и политология в Нидерландия, където продължава следването си в същото направление. И макар у нас трагичните събития в Газа да преминават доста по-тихо в сравнение с мащабните демонстрации в Нидерландия, Алекс смята, че “в България активизмът трябва да се интернационализира, защото опозицията срещу геноцид, независимо колко близо или надалеч се извършва от нас, дали засяга хора от различна култура, раса, религия – е един от най-важните ни критерии за човечност, които никога не бива да губим”.

Според нея, ако нормализираме насилието, изселванията и непрестанните нападения, отнемащи десетки хиляди животи, “то тогава ние губим моралната си основа и вече няма как да градим справедливо общество където и да е по света.“

Празните места на нашата история

В книгата “В памет на паметта“ Мария Степанова казва, че само живите могат да поискат справедливост за онези, които са останали в историята. За да има правда в настоящето, е много важно как разказваме миналото си.

Октай Алиев е от малцината историци, които владеят османотурски. Това му дава достъп до най-многобройните архивни единици, свързани с историята на България в периода на Османската империя. Според него последните няколко години почти всеки месец “наши изследователи откриват нови документи, които по една или друга причина не са били достъпни до този момент“. Той е съгласен с повечето си колеги, които казват, че “българската историческа наука изживява своя Ренесанс“.

Споделя също, че “младата генерация историци и изследователи подхващат все по-неизвестни и малко известни теми, които доразвиват, преразглеждат и преоценяват“.

Освен исторически статии, Октай в момента пише книга за гр. Глоджево и работи на терен с възрастни хора, които му разказват за “петнистия тиф в Глоджево през 1915 г., който е погубил стотици мои съграждани“, “идването на германските войски (1941 г.), руските войски (1944 г.), та чак до помпозното посрещане на Назъм Хикмет през 1951 г.”

Обиколката на Назъм Хикмет в Делиормана е имала за цел да възпре изселническите настроения сред турското население, което оказва силна съпротива срещу окрупняването на земите и създаването на ТКЗС-та. За привързаността на турското население и жертвите, които то е дало за страната, Октай разказва в изследванията си и се надява, че “в бъдеще ще успея да запълня тази празнота, изследвайки детайлно темата за участието, ролята и мястото на турската общност във войните на България“.

Една от добрите новини е, че празноти в България има много. Другата е, че начинът, по който гледаме към тях, се променя. Вместо тъжни, тъмни пространства, някои представители на Gen Z ги виждат като възможности.

Имаме ли друг избор, питам се, и се сещам за цитат, който не съм сигурна откъде помня: “И вместо да плачем над руините, нека да построим от тях нови градове.“