фотограф: Саша Кулак
The Song Remains the Same


ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ ПОД ВЪПРОС



В профилните си снимки в социалните мрежи Станислав Беловски често вписва образа си върху слънчевите очила на женски персонажи от известни фотографии. Роден през 1976 г., той започва да излага платната си през 90-те години, постепенно се ориентира към съвременното изкуство и намира пътя си между живописта, колажите, фотографията, инсталациите и интервенциите в градската среда. През юни представи в галерия "Кредо Бонум" изложбата си MIRROR, MIRROR –  своеобразен автопортрет на артиста като диабетик, в който използва медицински консумативи, употребени от него в последните 19 години. Сатиричните му колажи в профила му в "Инстаграм" са неговият отговор на  обкръжаващата го среда и събитията на деня, а в последните месеци те добиха особено голяма популярност покрай пандемията с коронавирус и протестите. В края на септември  участва в груповата изложба "Tomorow Belongs to Whom?" в галерия Espace PORT в рамките на SAW-Sofia Art Week//Swan Song 2020. В духа на българската политическа действителност и протестите той представя симбиозата между Делян Пеевски и Иван Гешев. На 27 септември видяхме Беловски и на фестивала "Реките на София". 


(after Annelie Vandendael), Перловска река, част от фестивала "Реките на София", фотограф: Пламен Янков

Защо изкуството трябва да се занимава с несъгласието и протеста? 
Не мисля, че изкуството трябва да се занимава само с това, разбира се. Но времето, в което живеем (особено тук, в България), е твърде драматично, поставя твърде важни въпроси пред нашите общества, които артистите не можем да подминем като "нещо ежедневно". Изкуство, което се интересува от себе си, и автор, който се занимава със себе си, вече не са ми интересни. Времето е такова, че художественото предизвикателство е в това да катализираш промяна. За мен е много важно изкуството ми да провокира хората да си задават въпроси, да поставят под въпрос действителността.

"Петък - чудесен ден за протест...’’ (after Romano Cagnoni)

Съществуват ли граници, които политически и обществено ангажираното изкуство не бива да прекрачва? 
Парите са такава граница. Започне ли артистът да получава пари за политически ангажирано изкуство, това вече е пропаганда, а не изкуство. Лошо няма, но това финансиране следва да се обяви. Нещо като платена публикация. Също така не е добре да се прекрачва във вулгарността при сатирата, с всички уговорки, че тази граница варира за отделните хора.

В едно свое интервю казвате, че в България липсва културата на бунта. Какви са причините за това? 
Добре помня протестите от 90-те, а и сега, през 21-ви век. Все на манифестации ни избива, на бдения и шествия. Това не притеснява особено политиците и те си я карат по стария начин. Може би, ако изразявахме явно гнева си – като жълтите жилетки, като протестите в Гърция, Беларус или многолюдността на протестите в Румъния, и ако сме постоянни в исканията си, ще постигнем промяната, която търсим. Особено по отношение на корупцията трябва да има пълна нетърпимост, защото ни е нужна промяна на манталитета на всички нива.

Друг проблем е, че творците тук твърде много си мълчат. На мнозина им липсва увереност дали изобщо гласът им ще бъде чут. При други надделява страхът да не загубят и малкото, което имат – субсидии, проектчета. Творците биха могли да дадат креативна насока на протестите, да обединят хора с различни виждания в нещо градивно. А оттам крачката до създаването на нови решения за постигане на промяната не е голяма.




“Мафията на протест”

Откривате ли промяна в последно време? Как би могла да се запълни тази липса? 
На сегашните протести срещу кабинета Борисов, главния прокурор Гешев, задкулисието и корупцията виждам много интелигентни млади хора. Ден след ден, вече 75 дни, те са на площада и настояват за своите искания. Не мисля, че те ще се оставят да бъдат използвани или яхвани, както често чета да се тюхкат притеснени протестъри от по-старите поколения. Не, тези млади хора ми изглеждат трезво мислещи и сигурни в това какво искат да се промени. Не си търсят водачи и спасители – напротив, казват, че ще постъпят така с всеки, който злоупотребява с власт. Това според мен е промяната при тях. Каква част от обществото я споделя, ще видим на следващите избори – дали пак ще има нови месии и докога ще бъдат търпени.


We are happy a family, на ъгъла на ул. ‘’Гурко” и “Дякон Игнатий” 

Кога всяко действие на артиста се превръща в акт на съпротива?
Струва ми се, че това е така при тежки репресивни режими. Слава богу, вече не би могло всяко действие на артиста да бъде съпротива. Сега, поне така мисля, ние, артистите, трябва целенасочено да заявим съпротивата си. Само огорченото мълчание не стига.


фотограф: Саша Кулак


БЕЗ НАСТАЛЬГІI



В Беларус се наблюдава не само началото на гражданско общество, но и на съвсем различна артистична сцена. След подозренията за фалшифициране на последните президентски избори, с които Александър Лукашенко, лидер на страната от 26 години, измести опозиционната надежда Светлана Тихановская, част от световните новини се преместиха към страна, която много рядко е част от тях. Последваха масови протести (и ответно масово полицейско насилие) в цялата страна.

“Преди 9 август протестното изкуство практически не съществуваше в Беларус. На 10 август артистичната сцена в страната експлодира”, казва Надзея Макейева, редактор на Chrysalis Magazine, издание, специализирано изцяло в беларуското съвременно изкуство.

Надзея Макейева, редактор на Chrysalis Magazine

 

“Преди имаше някои артисти, които въпреки неофициалните предупреждения да стоят далеч от политическите акции, правиха проекти по важни за тях теми. Но винаги в крайна сметка, нещо излизаше пред пътя им - примерно работите им са сваляни от изложби, не са представени в каталози, не са номинирани в награди. Също така медиите ни не обичат да се занимават с политически ангажирано изкуство, ако то изглежда радикално. Ако някъде се появи тематично улично изкуство, то мигновено ще бъде разрушено.”

Тя намира този мигновен процес за безпрецедентен. “За страна, в която дори изобразяването на Лукашенко поражда притеснение и хората се страхуват от буквално всичко, всичко това е невероятно. Започнахме архив, в който да събираме какво различните артисти правят. Така проличават и емоциите, които преминават през тях: болка, отвращение, гняв, но също така любов и съчувствие към тези, които пострадаха от режима.”

Как протестната вълна активизира артистите зад граница

“Не съм сигурна дали мога да бъда обективна в оценките си, тъй като от 15 години живея на различни места”, казва ни визуалният артист Саша Кулак, понякога представяща се и под псевдонима DIVIDI. Работи предимно в Москва през последните шест години, прекарвала е по-дълги периоди в Грузия, пътувала е и продължително из Западна Европа и Азия. “Но след като прекарах месец обратно в Минск почувствах и видях много неща - всичко около мен показва, че започва нова ера за съвременното беларуско самосъзнание. Не виждам никаква носталгия към миналото.”


Руфина Базлова

Ситуацията е катализатор и за идеите на Руфина Базлова, която живее от 12 години в Прага. Работата ѝ е свързана с бродерии в червено и бяло - автентичният флаг на Беларус, който води началото си от 1918 г.. Тогава страната е независима само година и на следващата е вече част от Съветския съюз. С разпадането на СССР, независимостта на страната е отново обявена чрез него, но през 1995 г. управлението на Лукашенко възстановява регионалния съветски флаг, който е в зелено и червено. Сегашната вълна често развява “истинското” знаме на страната като форма на протест срещу властта, с което се получава една интересна ситуация - народът има една визуална идентичност, управлението - различна и вкоренена в тоталитарното минало.

Протест в червено и бяло

От вече осем години Базлова има любопитство към техниките зад беларуската бродерия, т.нар. “вишиванка”. Впоследствие се вдъхновява от стилистиката за изложба, която обръща внимание на начина, по който шивачките, които са правили подобни бродерии в миналото, не са имали достъп до образование. В отсъствието на други изразни средства цветовете и материите стават форма на комуникация. Червеното символизира кръвта и живота, ленът и белият цвят - чистотата и свободата. “Така орнаментиката се е превърнала в код за националната ни история”, казва Руфина.




Руфина Базлова

През август и първоначално в Instagram тя решава да направи поредица, в която различни ситуации, свързани с политическата реалност на Беларус, са изобразени чрез стилистиката на бродерията. Тя определя сегашните събития като национално събуждане. “Предстоят големи промени и като други предишни събития, те заслужават да бъдат запаметени в същия код”, казва още Руфина, която освен от медиите, се информира от приятели какво се случва в страната - част от тях са били арестувани в една от много прояви на полицейско насилие по време на демонстрациите. “Понякога се чудя дали мога да почувствам същата енергия, която чувстват и хората на самия протест. Сега много белоруси, които са в други страни, се опитват да помогнат - моят начин е чрез лимитираните тениски и чанти, част от приходите изпращаме благотворително към Беларус.”

Повече от ново начало

Когато сравняваме впечатления между процесите в България и Беларус, София и Минск, Надзея Макейева от Chrysalis казва, че има много общи явления.

“И тук има определен разрив между поколенията. Съвсем доскоро в страната имаше тенденция артистите да се изолират в малки групи, които рядко гледаха една към друга. По-старите генерации стоят настрани и са барикадирани в държавния Съюз на художниците, в който е много трудно да попаднеш. Известно предаване на опит съществува в Академията по изкуства, но особено при преподавателите, родени и израснали в строя на СССР, това често се случва по един твърде консервативен начин - тези разминавания съответно провокират протести от по-младите художници.”


Театралната режисьорка Василена Радева по време на протест пред Посолството на Беларус в София, 13 август, Фотограф: Светослав Тодоров 

Според Макейева изкуството е едно от големите средства за борба със сегашното статукво, тъй като дава сила, вдъхновение и вяра напук на тежките времена и репресивните мерки. Също така насред проправителствената пропаганда в страната, то изкристализира какво наистина се случва в нея. “Изкуството е независим анализ на настроенията, събитията, промените, през които обществото преминава. То е универсален език, което му помага да стига до хора от различни страни.”

За нея то има и психологически измерения за демонстрациите, най-масовите в историята на страната и първи по-големи от близо десетилетие. “В труден момент, когато хората могат да се почувстват изключително фрустирани и обезкуражени, за един художник е по-лесно да реагира и изрази тези чувства. За пишещите като мен е същото - когато мислите натежат, пресягам се към молива.”

Може да следите работата на Руфина Базлова на instagram.com/rufinabazlova
Chrysalis събират всичко интересно от артистичната сцена на Беларус на chrysalismag.byinstagram.com/chrysalismagazine
Проектите на Саша Кулак са на sashakulak.com и instagram.com/sashakulak


"Mир-Mиру-Friede"  на Червения площад, Москва

АКЦИИ НА КУЛТУРНАТА ГРАНИЦА



"Аз съм Ив Тошайн, мога ли да ви помогна с нещо?" По този начин би се представила родената в София през 1980 г., но отдавна установила се в Австрия, съвременна артистка, ако се запознава със 76-годишна жена на гарата в Мездра. В крайна сметка за какво ѝ е да споменава, че е участвала в изложби в Ню Йорк, Сиатъл, Чикаго, Букурещ, Инсбрук, Гданск, Виена и Милано и е била съосновател и куратор на ежегодния панаир за авангардно изкуство PAPKFAIR?

Ив Тошайн открива, че изкуството я е избрало, на 10-годишна възраст, когато нейна рисунка е номинирана за участие в международна изложба в Япония, за която са кандидатствали над 2000 деца от цял свят. Задържа се в Националната художествената академия за две години, преди да се насочи към Академията за изящни изкуства във Виена. Тя е мултижанров творец и съосновател на художествения лейбъл XXXXism TOSHAIN / CEEH. През 2018 г. беше част от групата от мъже и жени активисти, които бяха арестувани след осъществяването на антивоенния пърформанс “Mир-Mиру-Friede” на Червения площад в Москва.

Какво Ви подтикна към създаването на художествения лейбъл XXXXism TOSHAIN / CEEH? 
XXXXism TOSHAIN / CEEH се противопоставя на идеологиите като такива (затова частицата "ism" в логото винаги е зачеркната) и е база за институционална критика, като работи както на нивото на дискурса, така и на това на пърформанса. Ако съвременното изкуство в най-жизнения му вид окупира онези културни граници, където се осъществява промяна и представлява средство, което поставя под въпрос и променя ценности и практики, то тогава художественият ни лейбъл XXXXismTC е създаден да действа точно на тази културна граница.


фотограф: Sasa Felsbach

Първоначално се занимавате с изобразително изкуство. Защо се насочихте към съвременното такова?
По принцип съвременното изкуство също има изобразителна форма, разликата е в съдържанието! За да е истинско, изкуството трябва да е автентично, а за да е автентично, то може да бъде само съвременно. Въпросите, които ме вълнуват като художник, се отнасят до света, в който живеем днес и сега.

Можете ли да разкажете за акции, в които вземате участие? В България популярност доби пърформансът "Мир". 
"Mир-Mиру-Friede" е нелегален, антивоеннен пърформанс за МИР, показан на публични места във Виена, както и на 57-ото биенале във Венеция през 2017 г.. Кулминационният пърформанс беше през 2018 г. на Червения площад в Москва. В акцията участвахме десет мъже и жени активисти, облечени с бронирани жилетки, броени минути след което бяхме арестувани. На бронежилетките с невидима боя, произведена за военни цели в САЩ, бяха написани послания за мир на артисти от различни конфликтни точки по света. Посланията ставаха видими само с помощта на уреди за нощно виждане.
Сред слоганите бяха: GO BOMB YOURSELF на Амманула Моядиди от Афганистан, HE KILLS ME, HE KILLS ME NOT на Парасту Форуар от Иран, чиито родители биват убити от режима, LOST BOYS на преследвания и живеещ в САЩ руски художник и активист, борещ се за правата на хомосексуалистите Слава Могутин, германецът Олаф Николай и неговото KEINE HEIMAT (Нямам Родина), американецът Лоурънс Вийнер с HERE TODAY, HERE TOMORROW.


Ив Тошайн, Nomos Basileus 

Кои артисти и колективи бихте посочили за пример за успешни форми на протест? 
Банкси! Британският художник е финансирал купуването на спасителен кораб за мигранти, спасил 89 души, сред които 14 жени и 4 деца, пътуващи от Северна Африка до Европа. Корабът носи името на френската феминистка и анархистка Луиз Мишел (1830-1905). Той е украсен с рисунки на Банкси като момиче в спасителна жилетка, което държи в ръка спасителен пояс във формата на сърце.

Какво е за Вас статуквото и какво е отношение Ви към него като артист? 
Относно статуквото XXXXism TOSHAIN / CEEH написахме oще през 2014 г. манифест – едновременно призив, апел и обръщение към обществото. Част от него гласи: 
„Цели се високо и не очаквай някой художник или артистична група да дойде и да те спаси от мизерията и липсата на въображение на късния капитализъм и неговия лайфстайл. Няма такъв спасител извън системата, той живее единствено в теб самия. Отворѝ очите си към нещата, които не разбираш, и към тези, които са нови. АМИН!“

Каква е ролята на изкуството днес? 
Ролята на изкуството днес е да задава въпроси: неудобни, лични, болезнени, обществени, политически. Ролята му е да бъде безстрашно!


фотограф: Sasa Felsbach

Съществува ли изкуство на протеста и какво е характерно за него, ако то съществува? 
Знаете за групата FEMEN, които станаха известни с международни topless протести. Те не са артисти и не са арт група, но техният протест се превърна в пърформанс и произведение на изкуството.

Кои са трите най-актуални теми за Вас като артист в този момент? 
Демокрация, истина и любов.

Решавате да направите пърформанс или инсталация, вдъхновени от пандемията с COVID-19. Разполагате с вътрешен двор на къща, люлка, закачена на дърво, моторна резачка, жълто гумено пате, чайник и виолончело. 
Акцията е реална и аз вече съм си осигурила нужните матерали. Тя се състои от един километър вериги с тегло половин тон."Преживях" локдауна в България. Международните и национални ограничения на основни граждански права представляват обект на проучване и основен въпрос, който поставям чрез инсталацията. 
Какви трайни последици ще се появят след непосредствената криза? Има ли риск епидемията, причинена от COVID-19, да доведе не само до глобална икономическа криза, но и до сериозна опасност за демокрацията, свободата на словото или европейската и международната солидарност? 
Инсталацията ще бъде представена в рамките на самостоятелната ми изложба в галерия Monev Contemporary тази година в София и се открива на 15 октомври. Поканени сте!


(Я)evolution - пърформанс на Пламен Янков, Орлов мост

И НЕ САМ ВОИНЪТ Е ВОИН



В края на септември тази година София беше сцена на фестивала с нулев бюджет Sofia Art Week, чието трето издание премина под мотото Swan Song, или лебедова песен - метафоричния израз за финален жест, усилие или изпълнение преди творецът да се оттегли. Темата не е случайна на фона на продължаващите вече близо три месеца протести у нас. За фестивала организаторите от артистичната платформа за изложби, дискусии, пърформанси, експериментация, уъркшопове и публикации Æther и проектът Migrating Voices канят различни творци да изразят и коментират случващото се в България, отразявайки подобни протести в Сърбия, Полша и Беларус, както и другите раздвижвания на обществените пластове в Европа и света като цяло: всички, които протестират срещу насилието, корупцията, расизма, сексизма или хомофобията, или още по-просто - изискващите нормални човешки права, равенство, сигурност и оцеляване. Така със серия от изложби, акции и пърформанси, в Sofia Art Week се включиха над 70 артисти от цял свят и от всички спектри на изкуството. В продължение на седмица те ни даваха нов тласък за размисъл, а ние си откраднахме бърз разговор с кураторите на събитието - българския артист Войн де Войн и Лизет Смитс, която работи между София и Амстердам и в работата си се фокусира върху употребата на гласа в артистичните практики.


Poetry for Political speeches, Ясен Василев & crew, протестът пред БНТ

Какви са според вас горещите точки на протестите сега?
Искаме иманентна промяна - визия за бъдещето, прозрачност, дейност, участие и гласовете на хората да имат значение. Гласът на народа призовава за представителна демокрация, а не към автокрация.

Kое ви провокира най-силно?
Невежеството и арогантността на властите, които пренебрегват множество вълни от безброй гласове.

Кое отличава протестите в България от тези по света и кое ги обединява?
Политически и исторически ни обединява общия контекст, от който идваме - режим, потисничество, корупция. Постоянство, добра воля и ненасилие - това си предписахме като метод за протест. Бедността и фактът, че не ни е останало вече много за губене, е точката ни на пречупване. Смесицата от послушание, етническо разнообразие, географската позиция, икономическата ситуация и огромната зависимост от Запада, трудовата емиграция.

We sink deep-We sing high, Marie Civikov и Войн де Войн в Борисовата градина

Каква е основната цел на протестното изкуство - да отрази настроенията или да провокира такива? 
Не е нито само едното, нито и двете, тъй като артистът и изкуството никога не показват едното или другото - те показват сложното подриване на политиката на присъствието и на тялото. Всичко онова, което е вплетено в тази цялост и как то се трансформира и предава през различните десетилетия на следвоенната ера. Как това се колебае и общува в личното и социалното чрез множественото и колективното, както и пукнатините, създадени, за да можем да се обединим в едно, твърдейки, че множеството е по-ценно за решаването на задача, на предразсъдък, за разбиването на проклятите на политическия провал.

Провокира ни и ни развълнува идеята да използваме директната връзка, че изкуството като протест може да има ефективна стойност в онова, което е вече изхабено.


TIN TIN PATRON (Германия), на стълбите пред БНБ

Как се променят изразните средства на протестното изкуство? 
Няма дефиниция за тази арт форма - тя призовава единствено към преход и видимост, които дълго време са били засенчвани, пренебрегвани, не са били разпознати, видяли или чути.

В наши дни медиите и средствата за създаване на подобни акции или творби сякаш са повече отвсякога, но пък ефектът изглежда обратнопропорционален. Как си го обяснявате?
Не сме съгласни с това твърдение. Нищо не е контрапродуктивно. Всяка дадена енергия и жест имат значение повече от всякога. Всяка предадена и изговорена дума резонира в морфогенетичното поле и това е начинът, по който планетата и хората, свързани чрез населяването й, си комуникират подсъзнателно и се усещат един-друг.

Коя е най-крайната акция, за която си мечтаете, но която никога не бихте си позволили да осъществите?
Публично да свалим кожата на министър председателя.



снимки: Taipei Performing Arts Center

РЕПЕТИЦИЯ ЗА НАСТОЯЩЕТО



Миналото лято прекарах в Тайван, където част от времето работих в екип с хонгконгския самоук визуален артист Ип Уай Лънг, с когото проучвахме протестните движения в Тайван и връзката им с Хонгконг в рамките на ADAM, лаборатория за социално ангажирани изкуства. Започнахме от документалния филм "Our youth in Taiwan", който разказва за студентската окупация и движението Sunflower от 2014 – тайванският еквивалент на нашите Ранобудни студенти, които обаче успяват да излъчат политическо представителство. След това дни наред бяхме по улиците, срещахме се със студенти и активисти, говорихме със случайни хора, посещавахме ключови за протестите места. 

Понякога не беше лесно, удряхме на камък, не всички искаха да говорят с нас, после в някое кафене неочаквано oткривахме нова посока. Така в един късен следобед, в който мислехме, че нищо няма да излезе, една жена дочу разговора ни от съседната маса и ни даде да прочетем статия в "Гардиън" за поредица от провалени протести в защита на стар квартал в Нов Тайпе, който ще бъде разрушен, за да се отвори пространство за ново застрояване. Хората губят домовете си срещу обезщетение, което в най-добрия случай ще им стигне за няколко години. Разрушаването беше на следващата сутрин. Станахме в пет, взехме такси и отидохме да го документираме. Пристигнахме преди всички и успяхме да се вмъкнем в призрачния изоставен град за час-два. После дойдоха багерите и полицията, oградиха всичко с ленти и къщите започнаха една по една да падат. Някои от старите обитатели бяха дошли да гледат и се разплакаха. Тръгнахме си, преди всичко да е изравнено със земята.

Една вечер бяхме излезли да ядем манго с лед, когато видяхме, че в подлеза до нас нещо се случва. Хората бяха започнали да лепят цветни post-its с послания в подкрепа на протестите в Хонгконг. Единствената "Стена на Ленън" в цял Тайван се оказа толкова близо до нас, а ние обикаляхме града в търсене на протестна активност. На следващия ден тя беше покрита с послания, скоро вече и целият подлез, а полиция пазеше от контрапротестиращи провокатори (и те имат такива). Прекарахме следващите две седмици там – цареше необикновено оживление и хората оставаха часове наред да обсъждат политически теми. Поканиха ни и на флашмоб, в който мъже и жени изписват легнали с телата си "Free Hong Kong", а дронове ги снимат от въздуха. Вмъкнахме се с група журналисти и фотографи във висока сграда, от последния етаж на която беше удобно да се снима, и така случайно попаднахме в празната щабквартира на управляващата демократическа партия в Тайван, която явно беше предоставила достъп, тъй като официално подкрепя протестите.



Накрая на месеца представихме резултатите от проучването си пред публика на голям международен фестивал. Отказахме се от театралната зала, изпратихме покани с инструкции до гостите на фестивала да ни чакат пред студентската библиотека, облечени задължително в черно, с регистрации в "Телеграм" (криптираното приложение, което се използва в Азия за координация на протестни действия). Осигурихме безжична интернет връзка и когато хората се събраха, ги поканихме на 30-минутен мълчалив поход до подлеза, като, докато се движехме в тишина, забили носове в телефоните, разказвахме чрез съобщения и снимки историите от последния месец – откъде идваме, защо сме избрали да се занимаваме с темата, какво сме открили в Тайпе и как сме стигнали до този подлез. Нарекохме акцията "Репетиция за настоящето" (по същото време се случваха най-агресивните бунтове в Хонгконг), защото едновременно симулираше протест, но и предоставяше критическа дистанция от него. 

Опитахме се да разгледаме различни гледни точки, да не бъде просто активистки патос. За пореден път се впечатлих от силата на процесията и от енергията, която се създава от продължително колективно мълчание. Беше ни интересно това движение едновременно във физическия и в дигиталния свят. Поканихме да се включат и хора от други места, които присъстваха само виртуално. Мислехме за свързаността и как може да се използва. В Чили протестират срещу неолиберализма и неоколониализма, докато в Хонгконг се идентифицират с бившите си колонизатори като гаранти за свобода – въпреки това протестни тактики, като използването на тухли за блокиране на пътища, се предават онлайн от едното място на другото. Интересна ни беше също ролята на артистите като information brokers: в системата преди вируса те циркулират в множество различни контексти и реалности – различни държави, но и различни класи – и могат да предават иначе недостъпна информация от първа ръка. Като това меме от "Фейсбук", което се приписва на различни епохи, защото е винаги валидно: Beware Of Artists They Mix With All Classes Of Society And Are Therefore The Most Dangerous.

_________________________________________________________________________________________________

фотограф: Egle Sabaliauskaite
 

Ясен Василев е поет, драматург и пърформанс артист. Завършва Драматургия в НАТФИЗ и Интеркултурна комуникация в Шанхайската театрална академия. Автор е на няколко пиеси, а тази година в сайта "Литературен клуб" публикува онлайн четвъртата си стихосбирка "Катедралата на тялото, тялото на сянката. На 9 септември получи наградата Fellowship for Writers in Residence 2020 на Централноевропейската инициатива и Международния литературен фестивал "Виленица" в Словения.




ПРО ТЕСТ


Случвало ли ви се е да си мислите, че сте измислили нещо гениално и после да се окаже, че някой или някои са стигнали до същата идея доста преди вас? Това, ако не друго, е добро основание човек да се информира не само за актуалното, но и за отминалото. С помощта на фотографа Никола Михов оформихме един малък и полезен, макар и не изчерпателен ориентир за фотографските книги, които си заслужава да познавате, ако искате да имате информиран поглед над протестните движения в съвременната ни история.

The Protest Box

Лимитираната поредица от преиздадени факсимиле издания на митични фотокниги за протести е подбрана от Мартин Пар и съдържа кадри от 60-те и 70-те години с несправедливото отношение към индианците в Латинска Америка и контраста между капитализъм и комунизъм в Мексико, двете страни на алжирския конфликт в ГДР, протеста срещу построяването на токийското летище Нарита и кадри от феминисткото движение и антифашистките маршове в Италия. Кутията включва пет ценни книги, всяка от които разглежда протеста по сравнително различен начин - от различни движения през книгата сама по себе си като форма на протест. Някои от тях са добре познати, а други - съвсем нови, но всички те са трудни за събиране наедно. Боксът започва с въведение на Пар, но съдържа и есе за по-цялостното значение на тези книги на Джери Баджър, както и превод на английски на всички текстове в тях.



Standing Rock

Фотокнигата на Josué Rivas е като средство за рефлексия. Творбата е създадена по време на историческия седеммесечен протест на коренното индианско население в щатския резерват Стендинг Рок през 2016 г.. И докато мнозина тогава се фокусират основно върху сблъсъка между полицията и защитниците на отровената от разлятия петрол вода, фотографът решава да обърне обектива си към скрития дух в лагерите. Запечатаните образи служат като принос към нашите човешки отношения като цяло и обобщават онези, които поставят на пиедестал опазването на свещената природа. Книгата е разделена на четири части, които са посветени на посоките на света, но и основните елементи вода, въздух, огън и земя. Самият Ривас споделя, че проектът го е научил, че коренното американско население има нужда да разказва историите си.



Meiselas: Nicaragua

Превърнала се в класика, книгата на фотографа на “Магнум” Сюзан Мейселас, разказва за съпротивата срещу режима в Никарагуа - смутните времена от края на 70-те години около падането на режима на Сомоза и еволюцията на съпротивата, довела до сандинистката революция през 1979 г.. Изданието включва интервюта с част от участниците в нея, много от които Мейселас опознава, докато снима. През 2008 г. по повод 30-годишнината от популярното въстание и първото пътуване на фотографката до Никарагуа, книгата е препубликувана. Същото се случва и 10 години по-късно, когато в нея е включена и функция за добавена реалност, използваща кадри от неин филм, заснет през 1991 г. отново на местата и с част от образите от оригиналната книга.


C.E.N.S.U.R.A.

Книгата на Джулиан Барон е творба за политическата цензура в Италия. В нея е използван ефекта на счупената камера, при който твърде силната светкавица заслепява както гледащия, така и заснетия образ. Това превръща фотографската грешка в политически език. Анотацията на книгата описва политиката като голям цирк, в който фотография и цензура се свързват, за да манипулират хората чрез грешната употреба на снимката като документ, използван от масмедиите, така че леко, но постоянно да бъдат замаскирани онези аспекти, които не отговарят на твърденията на партиите. Фотографът се опитва да представи нов поглед към 
политиците и техния повърхностен статус, разкривайки как с техните изкривени снимки позицията, която те така усърдно се опитват да запазят, изчезва заедно с техните действия.


EUROMAIDAN

След като разбират, че демонстрациите Euromaidan в Киев през 2014 г. рязко се превръщат в бунт, украинските фотографи Владислав Красношчок и Сергей Лебедински незабавно отиват там и заснемат бунтовете и “възможното начало на гражданска война” в продължение на няколко дни. Получените мрачни, зърнести и трептящи кадри отразяват атмосферата и енергията на това историческо събитие на протестиращи, искащи по-скорошна европейска интеграция. Същите тези протести прерастват в революция по-късно същата година. Euromaidan е емблематична ръчно изработена книга от 48 страници в 250 копия и ако една книга може да е ядосана, то тази е. Страниците ѝ са грубо зашити, а корицата се напуква при всяко нейно отваряне.




 

прочети още
Липсващият училищен предмет

Да умееш да четеш или да слушаш, не значи да разбираш и да можеш критично да отсяваш информацията и да я анализираш

Какво ни казват, когато ни дезинформират?

Свързаният с България американски журналист Матю Брунвасер анализира как се променя мисленето за политика и ангажираност у нас и какво казва за обществото ни липсата на медийна грамотност

222 111