Седмото и други изкуства: Годината на Стефан Димов

Ако имате нужда да се уверите, че не знаете всичко в този живот, събитията на Стефан Димов идват на помощ. В продължение на години той организира куизове за кино, музика, видеоигри, литература и сериали, и то много преди те да се наложат като обичайна част от програмата на баровете. Форматът му дори има и по-дълга история, тъй като всъщност всичко започва от Пловдив.

Напоследък е все по-често ангажиран с прожекции на филмите, за които може да ви препита някоя вторник вечер: съвместно с екипа на It’s Alive Horror Festival и отвъд годишния им фестивал, те започнаха специални прожекции на филмови класики, които рядко са показвани у нас, а в някои случаи – за първи път.

До края на годината It’s Alive ще покажат в Дома на киното оригиналния Blade Runner на Ридли Скот от 1982 г. на 8 декември и 6 януари, продължението Blade Runner 2049 на Дени Вилньов – на 7 декември и после на 4 януари, а футуризмът ще даде път на спагети-уестърна с “Имало едно време на Запад” от 1968 г. на Серджо Леоне на 14 декември. Декемврийската програма завършва с финалния филм на Стенли Курбрик, "Широко затворени очи", на 22 декември (точно навреме като се има предвид, че мистичният сюжет се развива по време на коледните празници).Чрез припомняне на миналото те са усетили един особен пулс в настоящето: за Blade Runner и “Имало едно време на Запад” това са допълнителни прожекции след разпродадените първи през ноември.

Филмът за 2025

“Битка след битка“ на Пол Томас Андерсън – абсолютният ми фаворит за годината е филм, чието съществуване намирам за щастлив парадокс. Некомерсиален режисьор прави високобюджетна свръхпродукция, с която едновременно адаптира любимия си автор (труднодостъпния Томас Пинчън в редактиран, мъдър и личен прочит) и обединява елементи от цялото си творчество. Един топъл като прегръдка реверанс към бъдещите поколения и връзките между родители и деца – всичко това, без да покварява авторския си интегритет. Силно впечатлен съм от пулсиращия “Сират“ на Оливер Лаше и “Новата вълна“ на Ричард Линклейтър, който е истинска кино машина на времето.

Книгите като лабиринт към миналото

В литературно отношение тази година най-силна следа в мен остави “Просъници“ (Dream Story) на Артур Шницлер, която с изненада открих, че е почти идентична с адаптацията на Стенли Кубрик – “Широко затворени очи“ – не просто като съдържание, но и като въздействие.

“Кога престанахме да разбираме света“ на Бенхамин Лабатут ме въвлече като ураган в своето хибридно търсене и създаване на истинност из лабиринтите на миналото. Четенето ѝ ме караше да се чувствам сякаш държа някаква нова форма в ръцете си.

На прожекцията на филма Ghost in the Shell

Най-смислената употреба на AI

Музикалният ми фаворит за годината е албумът “Birthing” на Swans. Всепоглъщащите светове от репетитивна прогресия накъсват текстурата на времето и те отвеждат към непознати пейзажи и неразказани истории в едно пътешествие, водено от мантричните песнопения на Майкъл Джира. Групата обяви Birthing като последен албум и като за финал, те са вкарали всичко, от което са направени.

Откритието за годината е албумът на британския продуцент и диджей Vegyn под името “Headache – The Head Hurts but the Heart Knows the Truth” (2023). Безвременно звучащата електроника е съпътствана с поезията на мистериозния Франсис Хорнсби Кларк – смесица между поток на съзнанието, дневник, нонсенс логорея и изповед, прочетена от изкуствен интелект с монотонен глас. Комбинацията от всичко това ражда един от най-пристрастяващите електронни албуми в последните години. И най-смислената употреба на изкуствен интелект.

Големите малки моменти

Музикалният фестивал C2C в Торино заради музиката, компанията, града, автографа от Били Уудс и изненадващия сет на Николас Джаар.

Как се променя вкусът и погледът

От една страна усещам, че съм по-критичен, особено към установени творци, които от удобната си позиция на дългогодишно признание и награди, минават в автопилотен режим и започват да канибализират собственото си творчество до екстремни нива. Те отново намират успех в публиката, която просто иска още от същото.

Това важи с пълна сила и за модерните продуцентски компании и стрийминг платформи, които изстискват всеки нов тренд до последната капка. Най-осезаемо със съвременните арт хоръри, пръкнали се в цайтгайста на титанични произведения като Under the Skin, It Follows и “Вещицата“.

От друга страна, с времето все повече усещам, че истинският вкус за мен не е това да обслужваш фиксираните си предпочитания отново и отново, а по-скоро да развиваш уменията и търпението си за възприемане и точно идентифициране на неща, които са отвъд балона на личните интереси.

Както и да поставяш всичко това под съмнение. В последната година, особено покрай прожекциите на филмовите класики в рамките на It's Alive, пътуванията в чужбина и множеството фестивали, гледам филми почти изцяло на голям екран. Надявам се тази тенденция да продължава и занапред. Киното е единственият истински начин за гледане и възприемане на кино.

Trivia фактът, който не знаеше, но научи

Дълбоко ме развълнува писмото, което Филип К. Дик пише на член от екипа на Blade Runner (адаптация по собствения му роман “Сънуват ли андроидите електроовце?“), след като вижда кадри от предстоящия незавършен филм, който писателят така и не доживява да види. В него той определя екранизацията като “...уникална нова форма на графично и артистично изразяване, която не е виждана досега. Смятам, че Blade Runner ще революционизира схващанията ни за това какво е научната фантастика и какво може да бъде…

Повече за програмата на @its.alive.classics. Предстоящите прожекции в Дома на киното са: Blade Runner 2049 (2017) на 7 декември и 4 януари, Blade Runner (1982) на 8 декември и 6 януари,  ”Имало едно време на запад” на 14 декември и ”Широко затворени очи” на 22 декември.