Синовният дълг на писателя Тахир Шах

Тахир Шах е писател-пътешественик с гигантска амбиция и въображение, което се простира далеч отвъд географските граници. Роден във Великобритания и сега живеещ в Мароко, той съчетава култури, истории и гласове с удивителна оригиналност. Българските читатели познават Шах с книгите му “Супа от скорпиони”, “Парижки синдром”, “Чиракът на магьосника”, “В хиляда и една нощи”, както и с бестселъра “Къщата на халифа“ (2006), който описва преместването на семейството му от Лондон в Казабланка, Мароко, в обладана от зли джинове къща – Дар Халифа.

Тахир Шах е роден през 1966 г. в Лондон, в семейството на писателя Идрис Шах (1925-1996), който е един от най-известните проповедници на суфизма – мистичното течение в исляма, което търси непосредствена връзка с Бога чрез вътрешно пречистване, медитация, любов и преданост. Тахир Шах поема щафетата от своя именит баща и подобно на него, се превръща в културен мост между Изтока и Запада – англичанин с афганистанско-индийски корени, той избира Казабланка за свой дом.

Миналата година, по случай стогодишнината от рождението на баща си, Тахир Шах публикува осем тома, в които са събрани малко известни снимки, писма и документи. Това е жест, който е колкото литературен, толкова и синовен той е отдаване на почит към наследството на Идрис Шах, както и напомняне, че суфизмът, със своята толерантност, любов и състрадание, е повече от необходим в днешния проблемен свят.

Интервюто по-долу е проведено в три телефонни разговора, състояли се в рамките на месец. Тахир Шах говори от библиотеката на Дар Халифа, която нарича своето “любимо място”.

Тахир Шах в библиотеката на Дар Халифа в Казабланка.

Г-н Шах, защо решихте да живеете в Казабланка?

Една от причините да обичам Казабланка е, че тук почти няма чужденци, както и туристи. Освен това като писател прекарвам много време на закрито и затова копнея за чист въздух и светлина. Това е една от причините да живея в Мароко. От Казабланка мога да стигна с кола до Сахара за около шест часа или да отида на пазара за камили в Гелмим. Обичам тази свобода и усещането, че съм в близост до необятни пейзажи.

Премествате се да живеете в Мароко през 2003 г., но вашият дядо живее там още през 60-те години. Посещавахте ли го по онова време? 

Дядо ми, Икбал Али Шах, беше афганистанец, женен за баба ми, която беше шотландка. Когато тя умира през 1960 г., той е напълно съкрушен и затова търси място, което никога не са посещавали заедно и което няма да му напомня за нея. Така се премества в Мароко и се установява в Танжер.

През 60-те години Танжер е град, пълен с изгнаници, бегълци, наркодилъри, хипита и други ексцентрични типове. Дядо ми живееше в красива малка вила на “Rue de la Plage“ (улица “Плажна“). Днес това място все още съществува като къща за гости, наречена Mimi Calpe.

Най-ранните ми детски спомени са от посещенията при него. Обичам Танжер заради мистерията му – чужденците, които се заселват там, се правят на нормални, но всъщност са доста ексцентрични. Дядо ми се вписваше идеално. Самият той беше изключително ексцентричен – винаги се разхождаше по улиците с двама афганистански охранители, въоръжени с пушки и патрондаши, препасани на гърдите, които вървяха пред и зад него.

Защо са му трябвали охранители? 

Единствено за да демонстрира положение. В Афганистан важните личности винаги имат антураж. Дядо ми никога не излизаше сам – винаги имаше хора, които го пазеха и му разчистваха пътя.

Един от вътрешните дворове на Дар Халифа, къщата, която приютява Шах и семейството му през 2003 г.

Какво Ви привлече в Дар Халифа?

Около 2003 г. живеех със семейството си в източната част на Лондон. Къщата ни беше доста малка, а аз мечтаех за простор и светлина. Освен това за мен Англия винаги е била малко скучна, дори посредствена. Една нощ сънувах, че живея на топло място, в голяма къща, изпълнена със слънчева светлина и градини. Този сън ме подтикна да започна търсенето на къща в Мароко.

Разгледах доста къщи в Маракеш, Фес, Танжер, Есауира и други градове. Единственият град, в който не потърсих, беше Казабланка. Тогава изненадващо ми се обади майката на един стар приятел от пансиона, в който учех навремето. Тя беше собственичка на Дар Халифа и ме попита дали бих искал да видя къщата. Знаех, че не мога да си я позволя, затова ѝ казах: “ Елизабет, всичко, което имам, са около 50 хил. евро.“ Това беше крайно недостатъчно, но в крайна сметка успяхме да купим къщата.

Какви са плановете Ви за Дар Халифа?

Преди около пет години ми предложиха огромна сума пари за къщата. Гетото около нея беше разчистено и в момента съм заобиколен от едни от най-скъпите сгради в Казабланка. Децата ми ме спряха. “Баба, какво ще правиш с всички тези пари? – казаха те. – Само ще те направят тъжен.“ Бяха прави.

Ако продам Дар Халифа, тя ще бъде разрушена, защото земята, върху която е построена, е много скъпа днес. Понякога си мисля, че ми е било писано да купя тази къща и да я спася, и че трябва да се грижа за нея до края на живота си. В момента работя в къщата и оттам ръководя фондация “Шехерезада“, която създадох, за да популяризирам фолклора и изкуството на разказването на истории. Понякога ми предлагат да превърна Дар Халифа в maison d’hôte, къща за гости, но не мога да го направя. Харесва ми да съм сам тук, с двете си кучета и котка.

Израснали сте в друга известна къща – дома, в който е роден лорд Робърт Бeйдън-Пауъл, основателят на скаутското движение.

Да, Лангтън Хаус. Родителите ми са се преместили там, когато съм бил бебе, и аз и сестрите ми израснахме там. Едва когато пораснах, разбрах, че лорд Бейдън-Пауъл се е катерил по същите дървета в гората край къщата. Напуснахме Лангтън Хаус през 1989 г., когато бях на 23 години.

Вътрешен двор на Дар Халифа

Като дете страдате от тежка дислексия, диагностицирана доста по-късно, когато сте на около 30 години. Как се отрази това на кариерата Ви като писател?

Дислексията ми пречи да изписвам думите правилно, но имам компютър, който го прави вместо мен. По-важното е, че тя ми е дала силно развито въображение. Мога да затворя очи и на момента да измисля разказ, книга или филм.

Родителите Ви съмняваха ли се, че от вас ще излезе писател?

Те мислеха, че съм глупав. Учителите винаги ми го повтаряха. Веднъж, когато бях на единадесет, един от учителите ме похвали вместо да ме наказва и след това станах първенец на класа. Това накара родителите ми да разберат, че грешат. Те бяха решили, че трябва да стана дипломат – най-глупавите хора, които познаваха, бяха дипломати.

Какво беше влиянието на баща Ви Идрис Шах в личен и интелектуален план?

Баща ми беше много сложен човек. Винаги се стремеше да остави ярко впечатление, което правеше живота около него много интензивен. Учеше нас, децата, но не по обичайния начин. В нощта преди изпит, когато бях стресиран, ми разказваше истории за герой на име Настрадин, доста комична фигура. После ме караше да пиша. Веднъж ме накара да напиша едно-единствено перфектно изречение и прекарах цял час в избор на думи, описвайки небето, птиците и дърветата.

Често срещам хора, които искат да напишат книга само за да спечелят пари. Съветът ми към тях е прост: пишете за себе си. Това е важен принцип в живота ми на писател. Дори написах книга за това, озаглавена “Причината да пиша“. Заглавието идва от една история, която баща ми ми разказа за Селинджър, наш семеен приятел, който ни гостуваше в Лангтън Хаус. Един ден, след като той си тръгна, попитах баща ми: “Защо Селинджър пише?“. Баща ми отговори: “Г-н Сeлинджър пише, защото ако спре, ще се превърне в камък.“

Тахир Шах с портрет на баща си Идрис Шах в библиотеката на Дар Халифа в Казабланка.

Историите за Настрадин, както и тези от “Хиляда и една нощ“, са важна част от възпитанието ви. Кога осъзнахте, че това не са просто приказки за лека нощ, а разкази, които насърчават и развиват мисленето?

Осъзнах това много по-късно в живота си, когато моите собствени деца бяха малки и се опитвах да ги уча как да разбират мъдростта в историите. В този момент разбрах, че историите действат по магичен начин и не е нужно да ги разбираш напълно. Това е като с колата ми - мога да отворя капака и да видя двигателя, но не съм длъжен да знам как точно работи. Магията на историите е, че те действат, дори когато не разбираме точно как.

Баща ми беше много запален по тези т.нар. “поучителни истории“. Интересното в тях е, че често се различават от историите на Холивуд или Дисни. Историите за Настрадин, например, често завършват по неочакван начин. Това е добре, защото именно историите, които ни карат да се чувстваме некомфортно и да се замислим, са тези, които съдържат поука.

Шах с част от антиките, събрани по време на многобройните му пътешествия по света и куфара на баща си, който заема централно място в колекцията. 

Имали сте късмет да срещнете хора от друга епоха, като легендарния Уилфред Тесиджър (1910 – 2003), известен с това, че през 40-те години за първи път прекосява Руб ел Хали – една от най-големите пустини в света. Как се случи тази среща?

За първи път срещнах Тесиджър, когато бях на 19 години и заминах да уча в Кения – в университетска програма, посветена на африканските диктатури. Пътувах на север до земите на племената самбуру, където ме запознаха с него. Едно от най-ценните неща, на които ме научи, е колко важни са дългите самотни разходки. Казваше, че когато човек има проблем, просто трябва да тръгне на десетки километри пеша и на следващата сутрин ще се събуди с решение. Открих, че това работи безотказно.

Баща Ви също е бил близък с някои забележителни личности като поета и писател Робърт Грейвс и писателката Дорис Лесинг…

Една дребна старица винаги сушеше билки в градината – това беше писателката Дорис Лесинг, която през 2007 г. бе отличена с Нобеловата награда за литература. Дорис беше важна част от живота на семейството ми чак до смъртта си през 2013 г. Тя беше израснала в Родезия, днешно Зимбабве, и ме насърчи да замина за Африка. Това, което харесвах в Дорис, беше нейната философия никога не следвай модата. Ако всички правят едно и също нещо, направи нещо различно, намери своя път.

Шах с легендарния пътешественик Уилфред Тесиджър в Маралал, Кения през 1992 г.

В по-ранен разговор споменахте, че преди време сте купили ръкопис на легендарния изследовател сър Ричард Франсис Бъртън от 1877 г., в който той описва богатството на султана на Занзибар до британския “Форин Офис”. Бихте ли казал, че сте библиофил?

Определено. Дар Халифа, заповядайте да я посетите, е пълна с книги. Не държа непременно да имам първото издание на дадена книга, но не харесвам евтините издания с меки корици. Ако има книга, която ми допада, се опитвам да се сдобия с възможно най-ранното ѝ издание.

Имам три пълни комплекта от първото издание на “ Хиляда и една нощ“ в превод на сър Ричард Франсис Бъртън, което се състои от 10 тома. На него пише, че е отпечатано в Бенарес, както е старото име на Варанаси, Индия, но това не е вярно – книгата всъщност е отпечатана в Стоук Нюингтън, Северен Лондон през 1885 г. Издателят на Бъртън се е притеснявал от съдебно преследване, поради някои еротични части в поредицата и затова тя е публикувана от името на обществото “ Камашастра“ и предназначена за ограничено разпространение.

По време на пандемията, когато имах доста време, редактирах книга, озаглавена Congress With a Crocodile. Тя събира най-интересните бележки под линия от “ Хиляда и една нощ“ на Бъртън. Моето издание съдържа 455 хил. думи бележки под линия, събрани в книга от 570 страници. Съдържанието на някои от тях е меко казано необикновено – в една от бележките Бъртън обяснява как се прави секс с крокодил.

Интересно е как се променят възприятията с течение на времето. Неща, които са били шокиращи по времето на Бъртън, като хомосексуалността, вече не ни изненадват, докато нагласи, които днес намираме за шокиращи, като расизмът от онова време, тогава са били напълно нормални.

Приблизително колко книги има в Дар Халифа?

Бих казал, че са поне 20 хил. по рафтовете, като има още много други в кашони. Не обичам да заемам книги на хора, защото те често не ги връщат. Имам по няколко бройки от любимите си книги, защото се притеснявам, че някой ще ги вземе на заем и няма да ги върне. Също така често подарявам любимите си книги. (Към края на разговора ни Тахир Шах ме пита за пощенския ми адрес и няколко дни по-късно в пощенската ми кутия пристига книгата Iron and Silk, която оказва огромно влияние в началото на кариерата му – бел. авт.)

Тахир Шах в библиотеката на Дар Халифа в Казабланка.

В миналото собствениците на книги са слагали проклятия на заглавната страница като предупреждение към хората, които заемат книгата, но “ забравят“ да я върнат. Може би трябва да опитате тази стратегия…

Не знаех за нея, но звучи адски интересно…

В много интервюта казвате, че стилът Ви на писане е вдъхновен от мемоарите на Марк Залцман Iron and Silk, публикувани през 1986 г., в които той описва преживяванията си като учител по английски в Китай.

Обичам тази книга. Извадих късмет, че някой ми я подари точно когато имах нужда от нея, около 1988 г. Прочетох я и си помислих: “ Това е елегантно и просто писане – и аз мога така.“

Планирате ли да публикувате други произведения на баща Ви и тази година?

През юли излезе “Idries Shah Remembered“ – сборник със спомени за баща ми от хора, които са го познавали, като Дорис Лесинг например. Доста от книгите на баща ми никога не са били добре преведени на други езици – да кажем, немските преводи често са ужасни. В момента работя върху превода на 25 от книгите му на немски, испански, френски, италиански, руски и бразилски португалски.

Баща ми посвети живота си на това да преведе древната мъдрост от творбите на Руми, Хафез, Ибн Араби и други мислители и да я направи достъпна за Запада. Той виждаше това знание като инструмент, от който Изтокът се е възползвал и който може да помогне и на Запада да се развие. Баща ми се интересуваше силно от това през целия си живот. Никога не е писал за пари или слава, а за да направи знанието достъпно. Вярваше, че западният свят в много отношения все още е в детските си години и се нуждае от насоки, за да се научи да мисли самостоятелно.

Вътрешен двор на Дар Халифа

След раздялата си с издателство Random House през 2012 г. издавате първия си роман – Timbuctoo – чрез собственото си издателство Secretum Mundi. Какво Ви мотивира да предприемете тази стъпка?

Беше въпрос на свобода. В началото на този век книгоиздаването все още следваше стария модел. Около 2011 г. обаче се появиха множество платформи от типа „print on demand“, като Kindle Direct Publishing на Amazon, Lightning Source на Ingram, Lulu и няколко други. Тези платформи се оказаха революционни, защото позволяваха на авторите сами да публикуват книги и да ги предлагат във всички големи онлайн магазини, включително Amazon, както и при други търговци на дребно. Това ми даде възможност да публикувам книгите, които искам, вместо тези, които искат издателите.

Най-известната книга на баща Ви “The Sufis” (1964), не се сдобива с успех веднага и ѝ трябват няколко години, за да стане популярна.

В миналото имаше само един модел за публикуване. Спомням си, че баща ми постоянно говореше за това. Той и дядо ми Икбал Али Шах се оплакват от издателската индустрия в писмата си от 40-те и 50-те години на миналия век. През 1960 г. на баща ми най-накрая му писва и основава свое издателство, наречено Octagon Press. Миналата година започнах издателска инициатива, наречена Idries Shah Media. В много отношения това, което правя, е отражение на това, което правеше баща ми през 60-те години. Но благодарение на днешните технологии съм много по-напред от него.

Разкажете повече за Idries Shah Media – какво се надявате да постигнете с тази инициатива?

Сайтът е създаден и ще бъде пуснат през септември. Планираме да издадем голям брой произведения, свързани с баща ми, включително непубликувани материали, антологии и факсимилета – репродукции на ръкописи, бележки и други архивни документи.

За мен е важно да представя целия този материал като едно цяло. Традиционните издателства често публикуват творби на стотици автори, което означава, че произведенията на даден писател са разпръснати из целия каталог. С тази инициатива създадохме внимателно обмислена структура за работите на баща ми, по теми и области.

Всичко започна в началото на миналата година с поредица книги, по материали от неговите архиви. В Дар Халифа съм заобиколен от ръкописи, бележници, писма и всякакви други документи, свързани с баща ми. Първоначално планирах да издам един том, после два, защото имаше толкова много материал, а накрая – четири. Преди да се усетя, томовете бяха станали осем.

Шах с част от антиките, събрани по време на многобройните му пътешествия по света и куфара на баща си, който заема централно място в колекцията.

Смятате ли, че днес Западът е по-готов да приеме някои от истините, които се съдържат в суфисткото учение?

Баща ми почина през ноември 1996 г., преди почти 30 години. По това време Берлинската стена току-що беше паднала, Съветският съюз се бе разпаднал, но все още не бяхме преживели 11 септември, възхода на Ал Кайда, талибаните и дори интернет – той тепърва започваше да се развива.

Спомням си един от последните ни разговори през лятото на 1996 г. Той ме попита: “Тахир, къде се намира интернет?“ “Баба, не знам“, отговорих аз, защото в известен смисъл интернет е навсякъде около нас.

Гледайки назад, в последните 30 години се случиха толкова много големи промени като глобалното затопляне и изкуственият интелект. И все пак се чувствам сякаш съм отново в онзи момент с баща ми, в началото на нова ера…