Стефан Дойчинов между улиците и галериите на Сао Пауло

Стефан Дойчинов започва пътя си като анонимен уличен артист под псевдонима Calma, а днес Асоциацията на арт критиците в Сао Пауло го определя като ”най-обещаващия бразилски художник”. Работата му изследва връзката между системите от вярвания, културните наративи и символите, а творбите му са част от престижни институции като Fondation Cartier в Париж, Музея за съвременно изкуство в Сан Диего и Музея на модерното изкуство в Сао Пауло.

Израснал като син на енорийски свещеник и свидетел на бразилската военна диктатура, като дете Дойчинов често слуша разказите на дядо си за България, докато в Бразилия е заобиколен от множество различни културни традиции. В квартала, в който живее, има храм на Умбанда (афро-бразилска религиозна общност), както и спиритистки център. Всичко това го превръща в номад, който пътува из страната в търсене на запазените културни обичаи на коренното население в малките градове и села на Южна Америка и Амазония.

 Днес работата му в сферата на стенописа, живописта, инсталацията и пърформанса е смела и директна критика на съвременното общество – от църквата, корпорациите и медиите като инструменти за контрол, до съпричастността към бедността и противопоставянето на насилието. В творбите му се преплитат афро-бразилски ритуали, барокови елементи, езически символи и анимизъм, които той изследва в дълбочина по време на тригодишния си проект в малко бразилско селце в провинция Баия, документиран във филма “Temporal“ (2009). С две монографии, издадени от престижното немско издателство Gestalten, и колаборации, вариращи от илюстриране на албум на метъл легендите Sepultura до лекции в университети в Прага, Амстердам и Киев, Дойчинов се превръща в един от автентичните и ангажирани гласове в съвременното латиноамериканско изкуство.

Разговаряме със Стефан Дойчинов малко преди гостуването му в София (31 юли – 2 август ) с уъркшоп в “Чистилището“. Между 1 и 7 септември той ще има и своя самостоятелна изложба в галерия Monument.

Кадър от пърформанса "Култът към бъдещето"

Първият Ви досег с изкуството са били театралните скици на дядо Ви от 50-те и 60-те години. Когато днес погледнете тези стари рисунки, откривате ли в тях някаква естетическа нишка, която несъзнателно Ви е повлияла?

Абсолютно. Мисля, че израстването с тези образи ми повлия основно в пърформансите, особено в серията “Култ към бъдещето“ (Cvlto do Fvtvrv).

Като погледна назад, си давам сметка, че тази серия е силно повлияна от театъра, защото в крайна сметка това е работа за принадлежността. Винаги се опитвам да включа публиката в пърформансите си. Искам хората да взаимодействат с творбата почти като актьори в пиеса.

В някои пърформанси от тази серия от участниците дори се изисква да наизустяват диалози и да влизат в специфични роли по време на действието. Това се комбинира с склонността ми да създавам костюми и театрални елементи като униформи, наметала, маски и медали. 

В българския фолклор има много силен езически елемент (маските на кукерите, борбата между доброто и злото), който напомня за африканските и бразилските ритуали, присъстващи във Вашите проекти. Намирате ли паралел между балканския мистицизъм и бразилския синкретизъм?

Мисля, че да. Има паралел и точно това ме интересува най-много в тези два свята: и двата отразяват нещо, което според мен е спешно да възстановим днес – способността да гледаме на природата като на източник на вдъхновение, знание и мъдрост.

Много от тези културни прояви отдават почит на растенията, животните и силите на естествения свят. Те носят знание от времена, когато все още човекът се възприема като част от природата, а не отделно от нея.

Това, което ме очарова най-много, е, че тези традиции дават възможен път за възстановяване на тази връзка. По много начини те съхраняват начини на живот в по-голям баланс с природата и ни напомнят, че ние принадлежим към нея. Тази мъдрост остава жива сред много традиционни народи по света. В Бразилия, например, много индиански общности все още пазят това дълбоко познание за това как да живеем в хармония с природата.

Psylocibe Cubensis Glendinning, от серията “Нумизматичен атлас“

Кои са темите, които Ви вълнуват най-силно като артист?

Една от темите, които най-много ме интересуват, е начинът, по който обществата изграждат системите си от ценности и значения. В най-новата ми серия Atlas Numismático (“Нумизматичен атлас“) използвам визуалния език на монетите, медалите, емблемите и банкнотите. Размишлявам върху това какво избира да празнува, съхранява и поставя в центъра на вниманието си една култура.

Винаги ми е било любопитно кой решава какво има стойност в едно общество. Защо определени символи се появяват върху паметници, монети, знамена и институции, докато други остават в периферията?

В “Нумизматичен атлас“ изследвам тази тема, като създавам измислени валути, които заменят историческите личности, властовите символи или богатството с елементи, свързани с природата, митологията, ритуалите и различните форми на знание. За мен това е начин да си представя алтернативните възможности и да подложа на съмнение ценностите, които ръководят съвременната култура.

Откога датират първите Ви намеси в градската среда и имаше ли някакъв конкретен повод за тях?

Първите ми интервенции в общественото пространство се случиха през 90-те години на XX век. Средата ми беше тясно свързана с музиката. Като тийнейджър работех като асистент-сценограф и създавах декори за концерти и музикални фестивали, като в същото време рисувах илюстрации за касетки, дискове и плочи. Много от приятелите ми бяха музиканти, а други художници и визуални артисти. Именно в тази среда се развих като самоук творец.

Интересното е, че много от тези приятелства продължиха през десетилетията. По-късно, когато работата ми се разшири отвъд рисуването към инсталации, пърформанс, видео и други медии, беше естествено отново да си сътруднича със същите хора. Много от тях се включиха в моите проекти – със саундтраци, изпълнения на живо и аудио-визуални елементи. Поглеждайки назад, осъзнавам, че тази еволюция се случи органично. Вместо да влизам в нов свят, аз просто внасях в работата си сътрудници, приятели и препратки, които вече бяха част от живота ми в продължение на много години.

The Virtues of Idolatry, акрил върху платно

Започвате като анонимен артист с псевдонима Calma. На какво учи  животът в мегаполис като Сао Пауло и как се промени града артистично през тези години?

Едно от важните неща, които научих, докато рисувах стенописи в Сао Пауло в началото на 2000-те години, беше стойността на общуването не само с публиката в музеите и галериите, но и с хората, коитo обикновено не влизат в тези пространства.

Въпреки че сега пърформансите ми често се представят в музеи и галерии, обичам да ги развивам както вътре, така и извън тези институции. Парадите и шествията например могат да започнат в музей, да преминат по улиците и да се завърнат обратно. По този начин творбата достига до хора, които може никога да не посетят музей, като същевременно ги кани да прекрачат прага му.

Интересува ме елементът на изненадата в изкуството: възможността някой, който върви по улицата, неочаквано да се сблъска с пърформанс. В крайна сметка вярвам, че общественото пространство трябва да принадлежи на хората.

Кадър от пърформанса "Култът към бъдещето"

Броят ни е посветен на изкуството в градска среда. Остава ли то най-демократичната форма на социален протест днес? И можем ли все още да го наричаме улично, когато излиза от обичайната си среда? Вие самия как преминавате от абсолютна свобода на улицата към галериите на фондация „Cartier“ или MASP?

Не вярвам, че градското изкуство само по себе си е демократична или особено ефективна форма на социален протест. През последните десетилетия най-ефективните форми на социална промяна често идваха от хора, които се организираха колективно, излизаха на улицата и изискваха конкретни политически промени. Когато целта е да се променят закони, да се предизвикат несправедливи правителства, колективните действия имат по-директно въздействие, отколкото само артистичното изразяване.

Вярвам обаче, че изкуството действа на друго ниво. Неговата сила е в създаването на пространство за размисъл, чувствителност и въображение. То може да помогне за разширяване на съзнанието, а това често е предшественик на промяната.

Capsule

Що се отнася до връзката между улицата и музея, никога не съм чувствал, че едното предлага повече свобода от другото. През цялата си кариера имах късмета да работя с институции и куратори, които ми даваха пълна творческа свобода. Идеята, че улицата е присъщо свободна, докато музеите са присъщо ограничителни, никога не е отразявала моя опит.

Разликата между двете не е в степента на свобода, а в условията на работа. Институциите могат да осигурят ресурси, време, възможности за изследвания, техническа подкрепа и финансова стабилност, необходими на един артист, за да развие по-амбициозни и сложни проекти. Творците не живеят само от вдъхновение.

Свободата не се определя от това къде се показва творбата. Тя се ражда от готовността да твориш с честност, ентусиазъм и въображение.

Spectrum

В Бразилия уличното изкуство има особен статут – от световно признати стенописи в градска среда до чисто локалния феномен pichação. Трябва ли градът да се опитва да рамкира и “опитомява“ изкуството, за да го запази, или неговата сила е точно в това, че е временно?

Въпросът за това какво избира да запази едно общество е от съществено значение. Той надхвърля изкуството. Въпросът дали едно изображение се появява на стена, платно, монета, в музей или изчезва на следващия ден, за мен е второстепенен. Най-важното е съдържанието.

Един пърформанс може да продължи само няколко минути и да остане жив в паметта на някого в продължение на десетилетия. Един бронзов паметник може да оцелее векове и въпреки това да стане напълно невидим. В момента сме свидетели на глобално движение, при което паметници, считани някога за постоянни, са подлагани на съмнение, премахвани или преосмисляни. Фигури, които в даден момент са изглеждали като въплъщение на ценностите на едно общество, няколко поколения по-късно могат да станат нерелевантни или дори нежелани.

Може би най-интересният въпрос не е дали градовете трябва да съхраняват определени изображения, а кои изображения и ценности избира да запази едно общество. И защо.

Стефан Дойчинов гостува в София от 31 юли до 2 август )с уъркшоп в “Чистилището“ (ул. “Индустриална” 7). Между 1 и 7 септември той ще има и своя самостоятелна изложба в галерия Monument на ул. “Съборна” 3. Повече за проектите на Стефан Дойчинов ще откриете на www.doitschinoff.com.