Историята на Рафи и Галина Шехирян, родители на историка и артист Джулиан Шехирян, е история на пътуването зад граница преди 1989-а. Двамата бягат от България малко преди падането на Стената с идеята, че никога няма да се завърнат. Джулиан се ражда през 1991 г. в Ню Йорк. Шегувам се, че със съвременната българска държава са на една и съща възраст. Заедно с Красимира Буцева и Лилия Топузова, Джулиан е част от екипа на “Съседите”, документална инсталация за репресираните по времето на комунизма, която беше видяна от българската публика на две локации в София през 2022 г., а сега представя България на Венецианското биенале за изкуства.
Историята на Христо Карастоянов е друга версия на същия сюжет. Той емигрира почти двайсет години по-късно, когато е на 10, със семейството си. Пътят на Христо продължава “обратно” в Европа, където завършва в Шотландия (казва, че така се чувства една идея по-близо до България), а сега работи в издателската сфера. За разлика от родения в Щатите Джулиан, неговата емиграция не е памет, а осъзната реалност, преживяна от дете в годините, когато емоциите са в своята най-чиста и интензивна есенция.
В тях вплитам и собствената си история: емиграция в ранните ми 20 години по семейни причини или, казано малко по-поетично, по любов. И оттогава досега, почти десет години, живот с американската мечта, до която заспиваш и се будиш всеки ден.
Ню Йорк, снимка: Йоанна Елми
До Ню Йорк…
“Родителите ми не казват на семействата си, че няма да се връщат. Майка ми по това време прави бижута, които трябва да се изпекат при висока температура, и изпича пари вътре в пластелина, защото знае, че няма как да оцелеят само с командировъчните”, разказва Джулиан. Първоначалната им идея за американската мечта рухва още първите няколко часа кв. “Корона“ в Куийнс не е това, което очакват. Баща му преживява преместването в САЩ през изкуството си и в хода на разговора ни осъзнавам, че Джулиан възприема страната веднъж през собствения си опит на първо поколение американец и втори път през мисленето, артистичната практика и спомените за баща си, който си отива внезапно през 2011 г. “Майка ми обича да разказва как, когато съм можел вече да говоря, тя ме пита: “Ти какъв си?” И аз отговарям: “Мама е българка, тати е арменец, а аз съм американец!”
“Баща ми дълбоко се влюби в САЩ и си остана влюбен до края на живота си. Той не искаше да се връща в България. Майка ми беше по-отворена към това да се приберат. И тя се прибра, всъщност, но 30 години по-късно, след неочакваната му смърт", казва Джулиан. "Мисля, че баща ми е нещо като арменската версия на странстващия евреин. Когато има такова натрупване от принудителни премествания, пътувания, в продължение на поколения, може би се променя връзката, която човек може да се изгради с определено място. Всъщност именно майка ми е искала повече да избягат от България. Но баща ми, веднъж оказал се вече навън, е запленен от тази друга, нова реалност и си остана така.“
Галина и Рафи Шехирян
Фрагментирането на идентичността е характерно за всяка емиграция, дори вътрешната. Христо преживява шока от преместването трудно. После обаче опознава Ню Йорк и изгражда силна връзка с града. “В Ню Йорк културните разлики се размиват, имигрантите се адаптират много по-бързо, отколкото в западноевропейските страни. Повечето нюйоркчани не обичат да напускат града, поне не трайно, защото имаш усещането, че си в центъра на света. В истински град, където виждаш всякакви хора – някои от тях са в най-лошия момент от живота им, на показ пред всички, но имаш и много необуздана креативност… Цветовете и богатството на този град са в крайностите. Имаш чувството, че където и да отидеш, нещо ще ти се случи днес. Това води до някакъв вид чувство за принадлежност.”
… и назад?
За Христо размиването в другата култура води до загуба на връзка с корените, с традицията. “Рискуваш българската ти идентичност да остане етикет. Започнах да усещам как губя езика. И за да не изпитвам това отчуждение, се накарах насила наново да го науча, главно чрез четене.” Христо си връща българския през библиотеката на дядо си, българския писател Христо Карастоянов (“Една и съща нощ“, “Кукувича прежда“), който почина през януари тази година.
Христо Карастоянов
Езикът е втората кожа, с която чужденецът и неговите деца трябва да се справят, но и пъпната връв, която ни придържа към България. Първият ми роман “Направени от вина” е опит за мост между тези два свята – на две различни епохи, идеологии, чужди езици, пантеони. Опит за осмисляне на този географски и исторически огромен свят през българския език, включително и през промените в него, повлияването му от глобализацията и културното влияние на английския. Съвсем умишлените калки и конструкции, които употребява главната героиня и които изразяват това объркване и размиване, често ми носят писма от внимателни читатели, които правят корекция на “грешките”. Но какъв език говори човекът, който живее на повече от един език?
“С майка ми винаги сме си говорили на български, и до днес, баща ми обичаше да си упражнява езика с мен и си говорехме на английски. Той общуваше и работеше с американци – щях да кажа с чужденци, с чужденците!”, смее се Джулиан. “В нашето семейство не беше чак като при други, където българският се изкореняваше умишлено, за да се помогне на следващите поколения да забравят миналото. Това ми се струва жестоко и си давам сметка, че ако се бе случило, нямаше да имам връзка с България. Завръщането ми в България на 19-годишна възраст беше изцяло в резултат на това, че говорех езика.”
Една от картините на бащата на Джулиан, Рафи Шехирян, който рисува случайно срещнати по американските улици хора с фрагменти от диалози.
В България и отвъд: между полярности и утопии
Каква е в крайна сметка сплавта, която се получава от смесването на тези два метала, американски и български? И Христо, и Джулиан споменават американския оптимизъм като основна черта, която откриват в себе си, която дори успяват да оценят в сравнение с европейския скептицизъм или съвсем българското мрънкане. Означава ли това, че българите не вярват в утопии или не могат да мечтаят?
“За българите в САЩ има две опции: вдигаш залога, тоест всяка идеология и убеждение, които имаш, се поддържат двойно по-силно, например антикомунистическото чувство. Или отиваш в другата посока: отхвърляш изцяло американското. Тук прозира някаква полярност, характерна за Студената война, има два начина да се разочароваш и да станеш циник”, разсъждава Джулиан.
“Познавам толкова много българи в САЩ, чието усещане за идентичност е в силна зависимост от идеята за американското величие и изключителността на Америка. Много от тях подкрепят Доналд Тръмп поради тази причина. И за мен това не е изненадващо, това е най-лесният път.”
Мултимедийната инсталация “Съседите” на Красимира Буцева, Джулиан Шехирян и историчката и документалистка доц. д-р Лилия Топузова, с куратор Васил Владимиров, откри българския павилион на 60-ото издание на Венецианското биенале за изкуства през април тази година. Фотограф: Мартин Атанасов
Питам го има ли американска мечта. Той отговаря бързо и убедително: да. “Американската мечта е силует, нещо на хоризонта, към което можеш да се стремиш. Има някои основни елементи, мога да изброя не всичките, но поне някои. Има митология, пантеон на това какво е тази държава, доста крехко свързан с истинската история на републиката. Има я и раздутата представа за себе си, която е продукт на международния ред след Втората световна война – САЩ имат безброй военни бази, разпилени по света и де факто няма друга сила, която да оспори доминантната позиция, икономическото и културното им влияние. Оттук идва нарцисизмът на велика сила, който СССР също има, до някаква степен и Китай китайците работят в тази посока. Но тази мегаломания, която е толкова харизматична, защото всъщност приобщава хората към себе си през определени модели на мислене, консумиране, мечтаене, е чисто американска. Изумително е.“
Утопиите, в които вярват българите, са продукт на втората половина на XX в. Но Американската мечта е глагол, казва Джулиан. Като съществително веднага може да бъде оборена – не съществува. Преживяването ѝ, хоризонтите ѝ, последствията от нейното реализиране – те са факт. Съветският съюз също успява да създаде една такава мечта по светло бъдеще, която се сгромолясва. В крайна сметка политиката е работата по това да създадеш една мечта, казва той. А аз мисля, че на нас се е паднало да живеем сред парчетата от разбитите мечти на миналия век. Остава въпросът дали ще намерим баланса в реалността, или ще създадем следващата утопия.
Рафи Шехирян, "Американска мъгла"
Американският Перник
Самата Америка съдържа в себе си повече от една утопия и в момента е разкъсвана от две противоположни визии за бъдеще (или една за бъдеще и една – за минало). “Има две тотално противоположни реалности. В големите градове в Щатите има истинска космополитност, идеята, че всичко е постижимо. От другата страна има хора, които живеят в напълно различен информационен поток, в алтернативна реалност, и които не мога да припозная като общество, към което принадлежа. Мисля, че САЩ е твърде голяма за собственото си добро. Определено не идеализирам Америка, но съм се научил да уважавам сложността ѝ”, казва Христо.
Джулиан разказва САЩ през аналогии: “Като ме питат къде живея, казвам, че Филаделфия е като американския Перник. Или че Питсбърг е като американския Перник, примерно. Този “ръждив пояс” (разговорен термин за региона на САЩ, съставен основно от места в Средния Запад и Големите езера, макар терминът да може да се отнесе за всяко място, където промишлеността е западнала след 1980 г. Ръждата се отнася за деиндустриализацията или икономическия упадък, загубата на население и урбанистичния упадък, вследствие смаляване на някога могъщия промишлен сектор - бел.а.). И в началото е трудно, хората не могат да повярват, че светът тук може да е като техния свят. Също и разомагьосвам някакви неща: разказвам за баналните неща от ежедневието в САЩ, за хората, които живеят в същите градове, където са се родили – както и където и да е другаде по света. И колко различни всъщност са различните региони в САЩ, колко много разнообразна регионална култура има.”
Фрагменти: покрайнините на американския Перник, снимка: Йоанна Елми
Да избягаш, за да обикнеш
За общо шест години в САЩ съм живяла в градче с население от 300 души, град с размерите на София и съм усетила онзи Ню Йорк, за който говори Христо. Това лято пропътувах над 3200 км. до Уисконсин и обратно. И единственото, за което се сещам, е онзи лаф, че българите в чужбина са същите като в България, само че в чужбина. Така и с хората – същите като в България, само че не са българи.
“Ако слушаш българите, ще придобиеш усещането, че не само, че нищо не се е подобрило от 89-а насам, но, че нещата активно се влошават. Това мрънкане мислех, че е универсална човешка черта, но установих, че е чист българизъм. Опитвам се да се абстрахирам малко от това и виждам много хубави неща. Говоря си с доста хора българи в чужбина, които имат намерение да се връщат или поне виждат перспектива за това. Аз самият също се чувствам по този начин, в един момент не виждах никакви перспективи за себе си в България, сега виждам такива, донякъде”, казва Христо.
Връзката с България е силна и при трима ни. Надеждата за нея – също. Може би е заразителен американски оптимизъм. А може би е просто птичият поглед, който идва с живота между две или повече култури. Имунитетът срещу “изм”-ите: комунизми, капитализми, национализми. Джулиан се съгласява: “Британският психоаналитик Доналд Уиникът говори за важния момент в развитието на детето, в който то започва да възприема майка си като друг човек, като нещо друго. Той го описва като промяната от едно към две. Как в хомогенното поле няма никакви разлики, различия, а щом няма различия – няма перспектива. Когато говориш два – или повече езика, не можеш да избягаш от този птичи поглед. Не може да контролираш как се движиш между културите или езиците, което е трудната част. Но всичко това е нормално. И е красиво. Не бих променил абсолютно нищо – това прави моята реалност. Превръща я в това, което е“.