Френската кураторка Соня Вос: "Аз съм дилетантка"

Независима по дух и по собствено желание, Соня Вос (1978 г.) е от онези куратори, чиято работа не може да бъде класифицирана лесно. Базирана в Берлин и Париж, през последните десет години Вос успява да се утвърди като един от най-интересните съвременни куратори, най-вече благодарение на ангажираността си с културния диалог между Източна и Западна Европа. Дългогодишните ѝ изследвания върху източногерманската фотография водят до създаването на изложбата "Restless bodies: East German Photography 1980-1989", представена на Международния фотографски фестивал в Арл, Франция, през 2019 г. По същото време Вос открива фотографията на страните от бившия Източен блок и по-конкретно литовската сцена от 70-те и 80-те години, която се превръща във фокус на работата ѝ.

В кураторската си практика Вос използва строга, основана на изследвания методология и често предпочита контекстуален, дори архивен подход, който извежда на преден план недостатъчно представени наративи от централноевропейските и източноевропейските фотографски сцени. Вос е курирала работата на автори като Йозеф Куделка, Софи Кал и пионера на научнопопулярната фотография Джордж Шайръс (1859-1942 г.).

Вос е кураторка на предстоящата изложба на румънския фотограф Антон Роланд Лауб в столичната галерия "Синтезис", която ще бъде открита през декември. Фотографиите в нея представят един сравнително кратък, но турбулентен период от историята на Румъния по пътя ѝ от диктатура към демокрация и пазарна икономика. "Виж!" се срещна и разговаря с Вос в Берлин за развиващата се роля на куратора като критичен посредник на истории, публика и институции, трудния баланс между интелектуалния и емоционалния подход и териториалните граници във фотографията.

Соня Вос. Фотограф: Anne Immelé

Преди да станете кураторка, сте работили във филмовата индустрия…

Да, завърших филмов монтаж. Бях запален киноман още като тийнейджър, а след като завърших гимназия в Париж, се преместих да уча монтаж в Брюксел, в училище, наречено Institut Supérieur des Arts. В края на обучението се насочих към продуцентството – област, в която работих в продължение на десет години. Имах собствена компания, с която правех късометражни филми и есета. Също така работех за един филмов фонд, наречен SOFICA (съкращение от Société pour le financement du cinéma et de l’audiovisuel – б.а.), специализиран във финансирането на независими европейски продукции. Това всъщност не беше продуцентска дейност, в смисъл, че аз не участвах лично в създаването на филмите, а по-скоро помагах те да бъдат финансирани. Което беше чудесно, но след десетина години реших, че искам да имам по-силна връзка със самите произведения. Исках да седна с режисьора и да работя върху самия филм. Така се дистанцирах от филмовата индустрия, която междувременно беше станала доста стресираща.

Какво Ви накара да преминете от филмовата индустрия към курирането на фотография?

Свръхсубсидираната артхаус киноиндустрия във Франция ставаше все по-зависима от сложни копродукции и от множество партньори. Имах впечатлението, че диалогът – творческата част от работата – става все по-малка и по-малка част от нея. И така реших да потърся друг, по-директен начин за сътрудничество с артистите. Въпреки че нямах конкретен план, в крайна сметка се насочих към кураторството. За мен това беше чудесно, защото можех да започна да планирам изложби с много малък бюджет. Някои изложби изискват по-сериозен бюджет, други – дълга подготовка, но също така можеш да правиш нещата доста спонтанно, което във филмовата индустрия е трудно, а понякога дори невъзможно. И тъй като не съм изкуствовед, пътят, който следвам в кураторската си кариера, не е класически. Не съм специалист в даден вид фотография, така че подхождам доста дилетантски към нещата.

Наистина ли?

Знам, че не звучи много добре, но аз съм дилетантка. Тази дума често е натоварена негативно, но за мен, в известен смисъл, когато си наивен, когато не си професионалист, когато носиш опита си от областта, от която идваш, оставаш отворен. Разбира се, работя усърдно по всеки проект, с който се захващам, и придобивам доста познания по темата, която избирам, но не идвам от академичния свят – това е, което искам да кажа. 

Самостоятелната изложба "Mobile Churches & Last Christmas (of Ceauşescu)" на Антон Роланд Лауб през 2020 г. във фотографската галерия в Каунас, Литва, с куратор Соня Вос. © A.R. Laub

Какво пренесохте от обучението си като монтажистка в кураторската си практика?

Като куратор се учех в движение. Разбира се, това, че бях учила монтаж, беше много полезно. Никога не съм работила като монтажистка, но това, което монтажистът прави, е да седне с режисьора и в продължение на много седмици, дори месеци, да се опита да разбере какво е в главата му, как гледа на света, какво иска да постигне с филма си, като се опита да внесе собственото си разбиране за нещата в полза на проекта. Мисля, че това е доста близко до работата на куратора. 

Винаги ли търсите този смисъл между снимките, когато редактирате дадена книга?

Няма рецепта и мога да правя различни неща. Предполагам, че харесвам скритите връзки. Може би съм единствената, която го вижда, но когато съчетая две изображения, ми харесва да са свързани с някаква органична нишка.

Можете ли да дадете пример за това?

Наскоро редактирах книга, наречена "Shima no Ama", с работи на Урагучи Кусуказу, известен японски фотограф, на чийто архив попаднах. Проучвах т.нар. ама – гмуркачките, които събират различни неща от океанското дъно, за които се говори, че съществуват в Япония от хиляди години. Това са автентични общности, разпръснати по цялото крайбрежие на Япония. Тъй като те присъстват в антични гравюри и са силно застъпени във въображението на японците, аз, разбира се, знаех и бях чела много за тях. Също така търсех техни фотографии. Знаех за работите на някои фотографи, които бяха прекарали няколко дни сред ама и бях слушала за това село, където те все още са много активни. Някои от фотографите бяха много добри и бяха направили хубави снимки, но аз търсех нещо друго, а не просто екзотичен поглед към тези жени, макар че, пак повтарям, някои от снимките бяха доста красиви.

Изложбата "Mobile Churches", с фотографии на Лауб, е показана през 2017 г. в абатството "Сен Жермен де Пре", Париж. © A.R. Laub

И така попаднахте на работата на Кусуказу…

В това много ми помогна майка ми. Тя е японка, но аз не говоря японски, така че бях доста безпомощна. В крайна сметка намерих уебсайта на един малък морски музей в град Шима, префектура Мие, който е напълно незначителен на картата на изкуството. Уебсайтът на музея не беше преведен и нямаше как някой от чужбина, който не знае японски, да се натъкне на него. Намерих книги на Кусуказу в някои антикварни книжарници онлайн и така за първи път се запознах с творчеството му. Кусуказу заснема фотографиите си между 1955 г. и началото на 80-те години на миналия век. Работи в продължение на 35 години и през това време прави около 35 хил. кадъра. Умира през 1988 г. Разбрах, че преди няколко години в този малък музей в Шима е имало изложба на Кусуказу и тъй като това е малък град, се оказа, че директорката на музея познава сина му. През 60-те и 70-те години в Япония има много силна любителска фотография, като много списания публикуват снимки на аматьори редом със снимки на утвърдени артисти, като например Дайдо Морияма. Всички списания имат рубрики, посветени на любителската фотография, така че Кусуказу няколко пъти е имал шанса да публикува работата си, но винаги като любител.

Какво точно Ви привлече във фотографията на Кусуказу?

Той успява да улови нещо от енергията на тези гмуркачки. Наблюдавал ги е задълбочено и е уловил начина, по който се движат, това, че те са работещи, живи жени. Кусуказу е самоук, така че първите му снимки са съвсем обикновени, съвсем класически, но с течение на годините успява да намери начин да предаде енергията на тези много специални жени, които за разлика от стереотипа ни за японките, са много шумни, много забавни, много директни и силни, защото трябва да си доста силен, за да работиш в тези условия. Харесва ми, че Кусуказу не се фокусира само върху гмуркането, но и върху останалите аспекти от живота на ама, включително времето им за отдих или връзката им с шинтоизма и будизма.

Изложбата "Shima no Ama", с работи на японския фотограф Урагучи Кусуказу по време на фотографското изложение в Арл през 2024 г. © Aurore Valade

Вие също така сте редактор на книга с фотографии на Кусуказу, кога беше публикувана тя?

Миналото лято имаше изложба с фотографии на Кусуказу по време на Международния фотографски фестивал в Арл, Франция, и излизането на "Ama" съвпадна с него. Книгата беше публикувана от парижкото издателство Atelier EXB, което има много добро сътрудничество с графични дизайнери, които имаха ясна представа как ще изглежда книгата. Не се наложи да търся финансиране, защото от издателството бяха осигурили пари за издаването.

Фотокнигата "Shima no Ama" с фотографии на Кусуказу, редактирана от Вос. © Sonia Voss  

През декември ще покажете изложба с работи на румънския фотограф Антон Роланд Лауб в софийската галерия "Синтезис". Какво ще включва тя?

Ще покажем селекция от фотографии от трилогията на Антон, посветена на румънския преход, която се състои от частите Mobile Churches, Last Christmas (of Ceaușescu) и Mineriada. Когато се запознах с Антон, малко след пристигането ми в Берлин, той все още работеше върху първата част, наречена Mobile Churches. Започнахме да обсъждаме какво още може да се добави към нея и така решихме да отидем заедно до Букурещ, за да се срещнем с Еужениу Йордакеску, инженерът, разработил системата за повдигането и преместването на църкви с помощта на железни релси. Така се сдобихме с техническите скици, които също са част от проекта. Mobile Churches е проект, по който работихме заедно с Антон. Той беше започнал работа върху него, преди да се запознаем, и имаше доста фотографии, но ни хрумна идеята да направим и книга и заедно започнахме да търсим издателство, дизайнер… В крайна сметка Mobile Churches, както и останалите две части на трилогията, бяха издадени като книги от германското издателство Kehrer.

Изложбата  "Mobile Churches" на Лауб през 2018 г. в Параклис на помирението, част от Мемориалния музей на Берлинската стена. © A.R. Laub

Как се стигна до изложбата в "Синтезис"?

Преди време българският фотограф Никола Михов дойде тук, в Берлин, и се срещна с Антон, и двамата веднага си паснаха. Антон е може би малко по-голям от Никола, но и двамата познават една и съща реалност. Живели са по времето на комунизма и затова имат един и същ вид хумор, който е много ироничен. Вероятно са гледали една и съща телевизия, като се има предвид това, че българската телевизия е била доста популярна в Румъния. Никола винаги е искал да направи нещо с Антон и сега, когато трилогията е завършена, ми се стори, че е настъпил подходящият момент за изложбата.

Колко работи на Лауб ще покажете в София?

Ще покажем между 10 и 15 фотографии от всяка от трите серии, или не повече от 50 общо. Втората част от трилогията се нарича Last Christmas (of Ceauşescu) и Антон работи върху нея сам. Аз не съм участвала в нея, но тя е брилянтна. Както подсказва заглавието, тя е за последните дни в затвора и екзекуцията на Николае и Елена Чаушеску, и по-точно това, което можете да видите и снимате днес, а именно празната килия, останките от апартамента им, лукса в т.нар. "Дом на Народа", екстравагантната гигантска сграда в центъра на Букурещ, построена от Чаушеску. Антон се опитва да разказва за миналото с малкото, което се вижда днес, вървейки по следите му. Третата част, наречена Mineriada, е за кървавата революция в Букурещ през 1990 г. 

Книгата "Last Christmas (of Ceauşescu)" на Лауб, редактирана от Вос. © A.R. Laub

Каква е връзката между различните части на трилогията?

Връзката, предполагам, е Букурещ и историята му на комунистически и посткомунистически град. Трилогията обхваща 80-те години с мобилните църкви, последните дни на 89-та с екзекуцията на Чаушеску и протестите на опозицията през 1990 г., която е най-мрачната част от нея и която е за моментът през 90-те, когато хората се надяват да дойдат нови неща, но в крайна сметка политиците са същите като онези по времето на Чаушеску.

Антон е движен от отчаянието си да направи така, че страната му да не затъне по пътя към демокрацията, без да може да я достигне, и се вбесява, наблюдавайки как начинът, по който Румъния осмисля историята, пречи на превръщането ѝ в демократична нация. Това е неговата мотивация, така че въпреки че гледа към миналото, той е силно воден от желанието да види как страната му съзрява политически.

Книгата  "Mobile Churches" на Лауб, редактирана от Вос. © A.R. Laub

Намирам за интересен начинът, по който се променя тонът на Антон – от иронията, от почти комичния елемент в мобилните църкви, през сардоничната екзекуция на Чаушеску до третата част за погрома на миньорите върху протестите, която е доста мрачна. Фотографиите в нея са черни като катран, със сурови, почти болезнени контрасти. Това е една трилогия, която наистина се разви с времето.

Фотографиите, които ще покажете в "Синтезис", специално подбрани ли са за това конкретно изложбено пространство?

Да, със сигурност. Показвали сме Mobile Churches на много места по света – в Арл, в една църква в Париж, в градския музей на Букурещ, в Каунас, Литва. Следващата година серията ще бъде показана в Лос Анджелис. Всеки път, когато адаптираме изложбата, има фотографии, които винаги са там, но тя е специфична, в зависимост от конкретното пространство.

Фотография от серията "Mobile Churches" на Лауб, част от изложбата по време на фотографското изложение в Арл през 2024 г. © A.R. Laub

Какво е специфичното в селекцията, която ще покажете в София?

Рано е да се каже, защото току-що започнахме работа върху нея. Вече разработихме първи вариант, който ще обсъдим с Никола, защото предполагам, той ще може да ни каже на какво би откликнала българската публика. Чаушеску със сигурност ще присъства. Мисля, че конкретно в България, култът към личността, е нещо добре познато. Смятам, че българската публика ще оцени трилогията, особено частта ѝ, наречена Last Christmas (of Ceauşescu).

Работата Ви като куратор е доста разностранна, но се забелязва подчертан интерес към фотографията на бившите социалистически страни като Чехия, Полша, Унгария, а напоследък фокусът Ви е Литва…

Да, доколкото Литва някога е била част от Съветския съюз, за мен тя е част от моето изследване на Източна Европа. Миналата година курирах изложба, представена на международното фотографско изложение Paris Photo, в която включих двадесет и осем литовски автори. Опитах се да открия дали има нещо, наречено литовска фотография. Може да се твърди, че няма такова нещо като литовска фотография или българска фотография. Няма никакъв смисъл индивидуални творби да бъдат затваряни в териториални граници. Всъщност мисля, че е трудно да се отървем напълно от тази концепция.

Фотография от серията "Mobile Churches" на Лауб, част от изложба в галерия "Kehrer", Берлин през 2018 г. © A.R. Laub

Каква е ролята на куратора на фотография според Вас?

Това, което ми харесва в работата ми е, че всеки проект е различен. В случая с Кусуказу успях да разкрия нещо неизвестно до този момент – да извадя един недокоснат, огромен архив наяве, като сканирам 35 хил. негатива и ги представя в достъпна форма. Също така много харесвам проекти, в които мога да събера работите на двама артисти, които не се познават, при което се ражда нов смисъл. Преди две години направих изложба на чешката фотографка Мари Томанова и една френска фотографка, на име Нина Медиони, която живее и работи в Израел. Работите им са много различни, но общото между тях беше темата за дома. Също и дистанцията, която можеш да почувстваш с роднини, които са ти много близки. Това обаче не е тема, а по-скоро преживяване. 

Върху какво работите в момента?

Подготвям изложба на източногерманската фотографка Сибиле Бергеман, която в периода 1975-1986 г. заснема прословутата си серия фотографии Das Denkmal, документираща построяването на паметника на Маркс и Енгелс в центъра на Източен Берлин. Това е една серия, която присъства в доста постоянни фотографски колекции по света като The Museum of Modern Art и San Francisco Museum of Modern Art. Състои се от по-малко от 15 фотографии, но Бергеман работи върху нея в продължение на цели 11 години. Така че има огромен архив, натрупан през това време. Целта ми е да направя една не толкова дидактична изложба, която да покаже как Бергеман е стигнала до тези 12 изображения в процес, продължил толкова години. Ще се опитам да разкрия какъв е бил творческият ѝ процес. Този подход е доста по-интелектуален, отколкото при курирането на работата на Кусуказу, където бях водена най-вече от чувството, от емоцията. И това ми харесва, защото мисля, че изкуството е всичко това и публиката очаква от една изложба да бъде докосната, да научи нещо, но и да почувства. Затова се опитвам винаги да има от всичко, да не правя изложби, които са твърде сухи и интелектуални. Също така винаги разчитам на интелигентността на публиката, като не я затрупвам с текст. Позволявам ѝ сама да открие връзки и оставям нещата отворени, за да могат да се появят емоциите. Това винаги е труден за намиране баланс.

През декември тази година Антон Лауб, в сътрудничество с кураторката Соня Вос, ще представи избрани фотографии от трилогията си, посветена на румънския преход. Изложбата “Букурещка трилогия“ е в галерия "Синтезис" от 4 декември до 14 февруари. Съпътстваща програма включва тур в изложбата с Антон Роланд Лауб и Соня Вос (5 декември), лекцията “Паралелни наративи: Посоки в румънската фотография” на Дани Герка (9 декември), “Библиотека ФотоСинтезис” с фокус върху фотокнигите от издателство “Kehrer“ (27 януари) и прожекция на филма “The New Year That Never Came“ на режисьора Богдан Мурешану (в кино “Одеон” на 10 февруари). Събитието се организира в партньорство с Гьоте-институт и Френския институт.