Чий е боклукът и кой притежава миналото: за намерената фотография и парчетата история

До кофите на “Панагюрище“ и “Дунав“ някой вече е ровил. Посуда, разни битови принадлежности и стари документи са се изсипали от кутии и разпрани найлонови пликове. Семеен албум лежи на земята, няколко снимки са се разпилели по асфалта. Непознати хора позират усмихнати. Някой е бил на море. Някой е духал свещички. Някой е прегърнал друг, когото може би вече го няма.

“Мили Зорница и Огняне! (имената са променени)

Радостта ми беше с опако и лице, когато получих писмото Ви (ти)!

На икономически език казано – с две стойности: едната – моралната, неизмерима, без цена и втората материалната, измерима.“

(откъс от намерено писмо)

След малко камионът за смет ще превърне всичко това в отпадък. Освен ако някой не се присегне.

Кофите за боклук са пълни с произведения. Просто още никой не ги е нарекъл така.

 

 

Боклук в природата няма

То е човешка дума, даже жест. Няма птица, която да произвежда боклук. Няма лисица, която да изхвърли снимките на баба си. Няма дърво, което да сметне, че гората му е икономически неизгодна. Дори смъртта не произвежда боклук, а почва.

“Боклук“ е присъда. Дума с удивително навирен нос, която описва не нещото, а отношението към него. Нещото става боклук, когато някой реши, че повече не си струва да бъде пазено. Собствено предметът не се променя, ако го занесеш до контейнера, променя се само решението на този, който го носи. На следващия ден друг може да го отнесе в музей, но предметът и историята му са си същите.

Стари снимки, любовни писма, домашни филми, негативи, дневници, рецепти, бележки, пощенски картички, счупени играчки, пожълтели документи. Цели човешки биографии, обявени за непотребни. Не е случайно, че точно такива обекти са особено привлекателни за художниците.

 

 

Кога намереното става изкуство

Ready-made и objet trouvé са двете големи революции на намерения предмет, които навлизат в началото на XX век заедно с авангардите, за да разбишкат представата що е то произведение на изкуството.

През 1917 г. Марсел Дюшан поставя легендарния писоар в изложбена зала и го нарича “Фонтан“. Дюшан не променя предмета и точно това гръмва бушона: Ако един писоар може да стане произведение на изкуството само защото е попаднал в друг контекст… Оттогава изкуството така и не успява да се възстанови напълно.

Писоарът отваря вратата, а през нея започват да влизат какви ли не изоставени неща. Включително снимките. Намерената фотография се оказва особено опасна разновидност на намерения предмет: влачи със себе си нечий живот, спомени, роднини, понякога и наследници.

Французинът Тома Сован спасява стотици хиляди негативи от предприятие за рециклиране край Пекин. Те са били предназначени за химическо унищожаване заради среброто в емулсията, но вместо това се превръщат в Beijing Silvermine – вероятно най-големия (около 1 млн. снимки) архив на анонимния всекидневен живот в Китай между 1985 и 2005 г.

Германецът Йоахим Шмид, който също като Сован е гостувал у нас, често е наричан бащата на намерената фотография. Спира да снима още през 80-те. Вместо това започва да събира чужди снимки, които организира в забавни концепции. През 1989 г. публикува кратък манифест в специфичния за него подострено-финяшки стил: “Без нови снимки, докато не употребим всички стари!“

Художествена програма и критика към света ни, който бълва образи по-бързо, отколкото успява да мига.

 

 

Френският колекционер Жан-Мари Дона пък подрежда внушителната си колекция от анонимни снимки по невероятни прилики – сватби, мустаци, коледни ужасии, близнаци, плувци, кучета, сенки. Непознати започват да си говорят, без някога да са се срещали.

Дона се интересува особено от онова, което остава на заден план. Информацията за “една епоха, един контекст или едно общество“, която фотографът невинаги е забелязал или изобщо е имал намерение да покаже. “Фотографът отстъпва пред обекта си“, казва той. Така в образа изплуват неща, убягнали на първоначалното намерение, които понякога стават по-важни от самия обект на снимката.

У нас Тихомир Стоянов създава “Семейство Стоянови“ от снимки, намерени по битаци и антикварни магазини. Семейството никога не е съществувало, но снимките – да, и така през 2018 г. изложбата в галерия “Синтезис” постави темата за намерената фотография. Героите са въображаемо семейство, съчленено от визуалния архив на артиста. “Във фотографията винаги има някаква загадъчност, дори мога да кажа, че колкото повече остаряват, толкова по-мистериозни и тайнствени стават. Та в този ред на мисли май първо се заглеждам в това, което не виждам, опитвам се да видя невидимото”, казва ни той.

Радостин Седевчев също рови там, където чуждите биографии са изгубили собствениците си. Събира снимки, писма, дневници, тетрадки, документи и предмети от битпазари и ги ползва като материал за нови произведения. Интересува го какво “носи” самият предмет. “Снимката сама по себе си има едно магично качество – тя хваща част от времето и след това носи това време напред. Аз предпочитам да събирам вече копирани фотографии, защото там се е появило “тяло“ на образа и по това тяло също често можем да открием интересни следи – надписи, прегъвания и т.н. Така както човешкото тяло носи белезите от натрупания живот, така и копираната фотография има своята телесност“, казва Седевчев. Скорошната му изложба “Нощта на времето” в ИСИ е поредно завръщане за него към темата за паметта и за това как се изменят физическият образ и споменът за него.

 

 

Какво е колекция?

На пръв поглед това са множество предмети, събрани по определен признак. Но всяка частна колекция постепенно се превръща в портрет на своя събирач. Зад избора прозират погледът му, вкусът, любопитството, житейският опит, склонността да забелязва едни неща и да подминава други. Дори когато предметите нямат обща тема, общото между тях съществува – този, който ги е избрал.

За Жан-Мари Дона отделната фотография често почти няма значение. ”Работата ми е организирана в серии и смисълът идва от натрупването. Когато двеста фотографии носят една и съща вибрация, това вече не е случайност”, казва той пред ВИЖ!.

От повторението започват да изплуват епоха, начин на гледане, въображаем свят, дори състоянието на обществото. Личният архив неусетно се превръща в портрет на социума.

И стигаме до неудобния въпрос: Когато намериш чужда снимка в кофата за боклук, какво всъщност си намерил боклук или произведение? Коварна ситуация.

Йоахим Шмид е брутално кратък: ”Нито едното. Нито другото. Виждам материал, който мога да използвам за произведение на изкуството. Или да не използвам.“

 

 

Щом е изхвърлено, значи вече не принадлежи на никого

Интуицията бързо откликва, че щом нещо е на боклука, то е ничие. Законът обаче не мисли така. За разлика от писоара, снимките съдържат лична информация, тоест имат особени права.

Физическата снимка и авторското право върху изображението на нея са различни неща. Можеш да придобиеш хартийката, но не притежаваш изображението. Авторските права възникват в момента, в който фотографията е създадена, и по правило остават при автора или неговите наследници десетилетия след смъртта му. Кофата за боклук не отменя това.

Професор Марияна Лазарова е на мнение, че не всяка фотография следва да се ползва с авторско-правна закрила. “Трябва да има някакъв художествен елемент. Не говорим за естетическа стойност, говорим за творчество.“ Но кой и по какви критерии ще отсъди това?

При писмата е даже по-трънливо. Освен за авторско право, става дума и за неприкосновеност. И за да е още по-усукано, конфликт има и по отношение на съдържанието. Доцент д-р Емил Лозев например, защитава мнението, че всяка кореспонденция е защитена като литературно произведение. Дори търговската. Много негови колеги се разграничават от позицията му, заради формулировката в закона.

 

 

За да е защитен обект по чл. 3 от ЗАПСП, личната кореспонденция (писма, имейли, съобщения) трябва да е произведение на литературата: ако притежава задълбочен стил, литературна или художествена оригиналност.

Мхм, Чудесно! Само да съставим комисия от юристи-литературни критици, която да решава кога едно любовно писмо е достатъчно литературно, за да заслужи закрила. Комисия по силата на метафорите или Национална агенция за красиви изречения. Представете си заседание: “Чувствата са искрени, но стилът куца. Отказано.“ 

И сега!? Литература ли е писмото, боклук ли е или е рядка птица? Не всички юристи се обединяват около една теза.

Един човек пише на близките си през 1972 година. Разказва за дъжда, за житото, за пилетата, за купоните за хляб. Доматите са се напукали от дъжда. Няма нито една амбициозна метафора, нито един опит да бъде оригинален. И изведнъж, в края на писмото:

„...прощавайте, че писмото ми не е добре писано, че малко недовиждам.“

Не знам как се редактира такова изречение. Не се.

Или друго, написано осем години по-късно от млада жена до любимия ѝ:

„...аз всичко бих ти казала, бих ти разкрила цялата си душа... ако не беше страхът, че ние ще се срещнем някога чужди един на друг и мъката ми ще се увеличи от съзнанието, че аз всичко вече съм дала и в душата ми няма красота, защото няма тайни.“

Кой може да го напише това? Това не са упражнения по стил и нямат намерение да бъдат литература и точно затова понякога се оказват по-добра литература от литературата. Красиви са, защото се раждат от истината.

Конституцията защитава тайната на кореспонденцията. Законът обаче не дава ясен отговор какво се случва, когато същата тази кореспонденция бъде намерена до контейнера или купена за 1 евро от битака.

 

 

Парадоксът е очевиден. Световните музеи са пълни с произведения, създадени от намерени обекти и архиви. Художниците работят с тях от десетилетия. Съществува цяла традиция на намерена и vernacular фотография (бел. ред. – обобщаващ термин за фотографията, създадена извън полето на изкуството, най-вече любителските снимки, документиращи всекидневния живот). Масивни колекции набират популярност и дефилират по изложби и фотокниги.

На практика повечето артисти плуват в сивата зона. Работят с анонимни архиви и не претендират, че са автори на оригиналните снимки. Създават нов контекст, нови отношения между обектите, ново произведение. Това не означава автоматично, че старите права са изчезнали, те просто трудно могат да бъдат упражнени, когато авторът е неизвестен или неоткриваем.

В европейското право съществува понятието ”осиротяло произведение“ (Директива 2012/28/ЕС) – чийто носител на права не може да бъде установен или открит, въпреки положените усилия. Директивата не дава общо разрешение на художника, купил за 2 лева чужда снимка от битака. Тя допуска, че има произведения без откриваем автор, но не ги обявява за свободни.

А сега си представете, че дядо ви е изхвърлил семейния албум и един ден попадате на снимката на баба ви в изложба за намерена фотография. Как бихте реагирали? ”Благодаря, спасихте част от историята ни“ или ”Нямате право!“

Не всяко спасяване е благородство и не всяко присвояване е кражба.

 

 

Зададох същия въпрос и на майсторите на фотографското събирачество, с които разговарях за този текст. Как биха се почувствали, ако някой направи със снимките на собственото им семейство това, което те правят с чуждите?

Тихомир Стоянов изобщо не се колебае: ”Бих се зарадвал.“ За него семейните фотографии са част от общото културно наследство и всеки албум може да се окаже парче от историята.

Радостин Седевчев също, стига да му хареса какво са направили. В последните години той самият все по-често работи със семейния си фотографски архив.

Жан-Мари Дона е решил въпроса още по-радикално. Преди повече от десет години разпръсва собствените си семейни фотографии сред архив от над 50 000 снимки. Днес само той и сестра му могат да разпознаят роднините си сред всички останали. “Ако след смъртта ми архивът ми стане обществено достъпен, всеки ще може да го използва. Надявам се все пак да попадне на хора, които ще се отнесат с внимание към неговата крехкост.”

Йоахим Шмид пък е взел превантивни мерки, като е оставил бъдещите фотографски боклучари с празни ръце. “Ако имам парче торта, го изяждам, не го снимам.“ Малкото лични фотографии, които притежава, пази у дома си и се е погрижил след смъртта му да не се озоват на битпазара.

Радостин Седевчев тегли чертата на друго място. Казва, че неведнъж е премахвал имена или е заличавал самоличността на човек, когато показването ѝ би могло да засегне неговото достойнство или памет, дори когато за самото произведение би било по-добре всичко да остане така, както е намерено. “Границата е много тънка и винаги е плод на лична преценка.“

 

 

“От фотографии без контекст могат да се извлекат какви ли не значения“, предупреждава Дона. “Трябва обаче да внимаваме да не приписваме с лека ръка просто каквото ни хрумне.”

Чуждата интимност лесно може да се превърне в зрелище. Може да бъде и материал, към който се подхожда с внимание към човека зад изображението. Универсален етичен кодекс за тази граница няма.

Шмид го свежда до едно правило: “Никога да не се подигравам с хората на снимките или със самите им фотографии.”

Понякога хората от снимките се връщат

При Тихомир Стоянов това се случва след изложбата “Семейство Стоянови“ в галерия “Синтезис“ през 2017 г. В снимките се разпознават брат и сестра, вече възрастни. Той в София, тя – в Северна Америка. Детството им е останало на около 300 филма от Тутракан. Стоянов им изпраща всичко, което е сканирал от семейния архив.

На Жан-Мари Дона му се случва в Арл: “Една жена разпозна себе си на студийна фотография, на която позира с братята и сестрите си. Говорихме дълго. Тя беше много развълнувана и разбира се, ѝ подарих отпечатък. Две години по-късно изложбата беше представена в Париж. Тогава пък брат ѝ се разпозна на фотографията.”

 

 

Приятел на Седевчев разпознава дядо си в инсталация от 2021 г. “Дядото е на шест или седем години на снимката. Усещането е особено, защото това добавя съвсем друга посока на гледане и четене на работата.”

При Шмид нещата стават още по-забавни. Оплакванията рядко идват от хората, чиито снимки действително е използвал. По-често се възмущават онези, които се страхуват, че някой ден някой може да посегне на техните. “Всички бяха щастливи и горди – с едно-единствено изключение. Този човек е член на моето семейство.”

Оказва се, че и анонимността понякога си намира личната карта.

Намерената кореспонденция и фотография са юридически мутанти. Кръстоска между вещ, авторско произведение, лични данни, исторически документ и сигурно още няколко чудовища, за които не се сещам в момента. Законът не греши, когато разглежда един предмет в различните му роли, всяка от които попада под отделен правен режим. Той търси какво е позволено, но се затруднява да отсъди кога един художествен жест е почтен.

Нито един предмет не знае, че е боклук. Това го решава някой. А ако друг се присегне, преди камионът да дойде…, това решение може да бъде преобърнато.

Снимките са от авторската книга на Боряна Пандова „Нар, кон, моите непознати и други къси съединения“, която включва колекцията ѝ от намерени обекти, писма и фотографии. Книгата предстои да излезе през 2027 г. като част от дългогодишната ѝ серия ”Обекти на невниманието”.