Скорпионите танцуват (все по-) сами

Ако имате усещането, че съвремието се движи с твърде бързи темпове, музикалните субкултури и артистичните сцени днес могат да предложат пространство за повече концентрация и фокус.

Концертите на групи като “Нова генерация” са пълни с млади хора, родени не просто след смъртта на основателя Димитър Воев, а дори и след събирането на групата; участието на “Клас” на Phill Good е очаквано колкото гостуването на The Cure, а влиянието на това поколение групи може да се усети при почти всички нови алтернативни имена у нас (най-скорошният пример е  "пътник", дългоочакваният първи сингъл на "Тлен"). Метълите и пънкарите по улиците изглеждат идентично като тези отпреди десетилетия, а всяка фаза на преоткриване на предишен етап от суб или поп културата върви и със съответните естетически и модни съчетания.

Въпреки че обществото в България рядко умее да документира собствената си съвременна история, през последните 15 години има все повече опит това да се случва през изложби, документални филми, книги: от зараждането на пънка и ню уейва у нас, през техно и рейв вълната на 90-те, първите стъпки на драг сцената. Всички тези теми бяха обект на изследване от различни призми, често от ъгъла на стихийни явления, но с немислима за днешното време масовост. Какво прави тези истории все още актуални за младите днес, въпреки че те водят толкова различен живот от този на авторите, написали песните, които пеят? И има ли все по-голяма опасност от имитативност вместо от искрено отдаване?

Kнигата на Blood Becomes Water “Bulgaria 1985-1995“. Снимкa: Тихомир Стоянов / Imaginary Archive

Кога субкултурите процъфтяват и кога контракултурите умират

В края на миналата година арт колективът с вече 15-годишна история Blood Becomes Water издаде най-новата си книга: “Bulgaria 1985-1995:  Everything But Not Fatigue ("Всичко, но не и умора”).

В нея са събрани различни визуални архиви и свидетелства за субкултурите и контракултурите в този период, предимно с фокус върху първите пънк, рок и метъл движения, началото на празнуване на “Джулай морнинг” и навлизането на скейтърите.

През годините Blood Becomes Water са представяли различни проекти на музикални теми. Например сред по-новите им книги е и The Setlist Collection, в която се обединяват запазените принтирани сетлисти към на над 70 концерта в 13 държави. И все пак, “Bulgaria 1985-1995" ги кара да се фокусират върху точно определен исторически период и най-вече върху случващото се в София тогава. В края има и посвещение на Евгени Генчев – Джули (през годините най-вече познат като басист на “Виолетов генерал“), който почина през 2025 г.

“Бях приятно изненадана да открия, че вече са положени някои усилия за документиране и анализ на контракултурата от тези години”, казва Рая Ботева, съоснователка на колектива. Blood Becomes Water започват издирването на архиви по темата преди три години.

Kнигата на Blood Becomes Water “Bulgaria 1985-1995“. Снимкa: Тихомир Стоянов / Imaginary Archive

Сред ранните вдъхновения, заради които те въобще потъват в темата, са изложбата от 2013 г. “Младежката контракултура в България през 70-те и 80-те години“, организирана от доц. д-р Михаил Груев и Боян Гюзелев, както и книгата “Цветя от края на 80-те” на Румен Янев и Емил Братанов. “Изненада беше да осъзная колко трудно се намират визуални материали. Повечето от тях са скрити лични архиви и за съжаление не успяхме да съберем всичко, на което се надявахме. Решихме все пак да издадем това, което имаме и мога да кажа, че това е един от най-предизвикателните проекти – както от гледна точка на съдържание, така и на продукция – които сме инициирали досега.”

Според Ботева има ясно разграничение кога говорим за субкултура и кога – за контракултура. “Субкултурата не търси опоненти. Контракултурата се нуждае от опонент, за да съществува, но самата дума е инструмент, използван от обществото, за да дефинира и неутрализира това, от което се страхува или не разбира. Тази категоризация е част от процеса на преопаковане за масова консумация. Ако една контракултура победи или загуби опонента си, престава да бъде контракултура. Тя или се превръща в новия мейнстрийм, или се разделя на нови подземни фракции, търсещи нов опонент.”

Kнигата на Blood Becomes Water “Bulgaria 1985-1995“. Снимкa: Тихомир Стоянов / Imaginary Archive

За субкултурата остава отворен въпросът колко видима трябва да е тя, защото ако е твърде на фокус, тя загубва част от идентичността си. “Голямата разлика от предишните поколения са социалните медии. Наскоро прочетох една статия “Субкултурата е мъртва: алгоритъмът изяде ъндърграунда“. В нея настоящото статукво се описва така: “Добре дошли в ерата, в която бунтът е оптимизиран, културата е вкарана в калъп, а субкултурата е нещо, което консумирате, а не нещо, което ви поглъща.“

Оцелява тази общност, която не търси задължително показ

Периодът от края на 80-те и началото на 90-те години продължава да е източник на влияния за новите алтернативни групи, а това вдъхновение се възпроизвежда безпроблемно от поколение на поколение.

Често редом със завещаната от Воев меланхолия: “Светът се счупи, без вик, без пламък / Oстана само сянката ми и тя бяга”, пее българското дуо Astic в песента “Пламък” от дебютния им албум “Отмъщение”, появил се едва няколко месеца след основаването им. Те са част от още една тенденция: все по-често новите групи пеят на (предимно) български език.

“В музиката на “Нова Генерация“, “Виолетов Генерал“ или “Ревю“ има нещо много сурово и човешко. Усещане за отчуждение, търсене на идентичност, страх, бунт, които са си също толкова актуални и днес. Те не са се опитвали да звучат модерно или комерсиално, а са създали собствен свят и атмосфера, в които хората продължават да намират себе си и да припознават собствените си емоции”, казват Astic, дуо на Георги Велев и Роксана Николова. Според тях новото поколение усеща тази искреност и затова продължава да се връща към тях. “За нас това влияние е по-скоро емоционално и естетическо, отколкото директно музикално. Опитваме се да изградим не просто музика, а усещане, като сън или спомен от друго време, място, където всеки е бил емоционално, но не задължително физически.”

Българското даркуейв дуо Astic 

Astic описват музиката си като death wave, съчетание между witch house, dark wave, EBM, все жанрове, в които самотата, безнадеждността и гневът се съчетават с романтиката. Георги и Роксана описват пространството, което музиката им изгражда, като една “сюрреалистична постапокалиптична атмосфера”.

Как музиката им се вписва в днешния артистичен ъндърграунд? “Преди субкултурите са били много по-ясно разграничени, не само като музика, а и като начин на обличане, поведение, места, където хората се събират. Имало е усещане за принадлежност към нещо конкретно. Днес е много по-размито, защото интернет предоставя влияния, естетики и сцени от различни времена, култури, държави. Ние по-скоро се чувстваме някъде между нещата. Има общности и хора, с които се припознаваме емоционално, но не мислим, че се вписваме изцяло в конкретна сцена. По-важно ни е да има автентичност и атмосфера, да бъдем себе си, отколкото да принадлежим. Може би точно това е новият вид субкултура хора, които се намират чрез усещания и идеи, а не толкова чрез строги рамки и догми.”

Адресна регистрация .com

Astic са от Враца – нещо, което казват, че навярно несъзнателно влияе върху музиката им. “В по-малките градове има едновременно чувство за близост и за изолация. От една страна, мислиш, че всичко се случва някъде другаде големите сцени, концертите, възможностите. Но точно това те кара да си изградиш вътрешен свят и да възприемаш музиката по по-личен начин. Враца има много специфична атмосфера: сурова природа, величествен Балкан, който спира дъха и погледа ти, индустриални следи, тишина, усещане за нещо красиво, но и леко застинало във времето.” Според тях дистанцията от централната точка на събитията дава и различна перспектива: “Свободата да създаваш нещо свое, без да следваш сцена или тенденция. Живеем в собствен свят, изграден върху основите на изолация, но това никога не ни е спирало да изследваме това, което е “отвън”.

Ангел Симитчиев, през годините активен с ембиънт/нойз проектите си Born Erased и Mytrip, електронното дуо Vague Voices, басист е в хардкор групата Expectations. Фотограф: Камен Минков

На подобно мнение е и композиторът Ангел Симитчиев, през годините активен с ембиънт/нойз проектите си Born Erased и Mytrip, електронното дуо Vague Voices, басист е в хардкор групата Expectations и от цели 18 години издава музика през лейбъла си Amek. Роден е в Сливен, а след години на развиване на сцената в София, той прекарва все повече време във Варна, където също организира събития.

“Със сигурност навсякъде из България има фенове и артисти, които са обединени от някакъв вид музика, изкуство или занимание, което силно ги вълнува. Това е особено видно по огромния брой нишови Facebook групи, онлайн общности в Discord, Reddit и т.н.”, казва Симитчиев. “Субкултурите от нашето минало метъли, скейтъри, пънкари – в момента са още по-сегментирани, също както музиката бива раздробявана на все повече и повече поджанрове.” Това води до проблем с автентичността: “Вече е доста по-трудно визуално да различаваш субкултурните от тренди хлапетата, защото съвременните модни брандове превърнаха много от алтернативните белези в аксесоари, които можеш да си купиш от мола. Ако видиш някой с кецове на Vans, не е задължително той да слуша Pennywise или NOFX и може да ги видиш на безплатно чалга парти на “Кристал“. Вече няма толкова значение дали си в София или Сливен, интернет е по-достъпен от всякога, но за момента целта сякаш все още е това, което правиш, да стигне до столицата.”

Това раздробяване според него води до по-малко припокриване между отделните групи. “Например със сигурност новите ню уейв фенове в България могат да намерят нещо за себе си в DIY пънк концертите, метълите могат да се изкефят на новите, по-тежки хардкор банди, а техно хората има от какво да се впечатлят и на по-експериментален електронен лайв.” Но това като че ли все по-рядко се случва.

Ангел Симитчиев. Фотограф: Камен Минков

Крещяща нужда

Припокриването от миналото е и част от биографията и развитието на интересите на Ангел. Геймърите са първата общност, от която се разпознава, а всяко потапяне води към нов интерес: “Геймърите бяхме обединени от ходенето в първите зали за видео игри и интернет клубове в края на 90-те, метълите бяхме обединени от музиката, която намирахме в интернет, по списанията и сме презаписвали и разменяли помежду си, а впоследствие пънк и хардкор, заради музиката, която ние самите сме правили.”

Хардкор и пънк сцената е тази, която е оказала най-голямо влияние върху него, тъй като е създала у него направи-си-сам (DIY) потребността да не е просто консуматор, а да допринася към цялото както като единица от публиката, така и като организатор и музикант. “Ако истински вярваш в нещо, времето не трябва да променя това отношение. Разбира се, в един момент не е необходимо на висок глас да обявяваш, че си част от него – просто продължаваш да допринасяш, да ходиш на концерти и да живееш за нещата, за които си чел в текстовете на любимите си банди. Най-хубавият момент е, когато дадена сцена или общност вече нямат нужда от теб, защото са се появили нови хора, които да движат нещата напред.”

Ангел Симитчиев сам поставя под въпрос впечатлението си, че разминаването днес задължително води до загуба на идентичност: “Може би хората надраснаха желанието да се отличават от другите, а новите поколения толкова бързо сменят своите окраски, че аз лично не мога да разбера какво се случва. За мен това е странен феномен, защото традиционно в по-бедните държави субкултурната принадлежност винаги е била много важна.”

Икономическите проблеми и рефлексът, че определени знания и преживявания трябва да бъдат наваксани, са в основата на начина, по който те са разглеждани още по време на зараждането им.

Снимка на продуцента Chervensky в зина "Пришълец, фланьор, измамник" на Стефани Стоева. 

Наскоро в YouTube канала на “Киноклуб Супер 8“ – проект, който проучва, дигитализира и разпространява любителски и архивни филми – се появи епизод на телевизионното предаване “Под 30” от 1998 г. “Искам да изпълнявам волята си, на мен това ми се отдава [...] думата “демокрация” не съдържа нищо в себе си, няма демокрация в България [...]”, казва един от участниците, а друг допълва, че в бъдеще “високомерните граници” ще бъдат преодолени и “културите ще се различават по това дали са направени професионално, дали ще ги има всички собствени естетически закони, или ще бъдат направени с подръчни средства, насочени към пазар, докато личи тяхната лоша, бърза направа”.

Макар и често с друг сленг или ключови думи, темите повтарят много от тези близо три десетилетия по-късно: кой и как изследва границите на пола и “демодирано”, умира ли рок музиката, става ли “скандалното – нормално, нормалното – скандално”, има ли клубна култура в България (една от анкетираните казва “почти”, актуален отговор и сега).

Зина "Пришълец, фланьор, измамник" на Стефани Стоева. В него се анализират общностите на три локации в София – градинката на "Св. Седмочисленици", пространствата около бул. "Тотлебен" 55 и репетиционните в "Балкантон".

Опит да се обхване елемент от духа на настоящето е “Пришълец, фланьор, измамник”, зин на Стефани Стоева, част от екипа на “Топлоцентрала“, водеща на подкаста за фотография Obscura. Изданието, резултат от първите менторски курсове на Център за визуални изследвания, се съсредоточава върху три притегателни точки от София: винаги пълната с младежи градинка около храма “Св. Седмочисленици“, студиата на някогашния държавен лейбъл "Балкантон", в които десетки известни и неизвестни групи репетират, както и независимия социален център "Фабрика Автономия" на бул. “Тотлебен“ 55, място, на което също има голяма концентрация на ателиета и репетиционни. Заглавието подсказва и самоосъзнатата роля на Стефани като “пришълец” и “фланьор” както в града, така и между отделните общности.

“Субкултурата днес е знание по контекст”, казва Стоева, а според нея най-големите разлики между поколенията е “как гледат на историята. Процесите могат да бъдат описвани едва когато отминат и постигнат цялост.”

За Ангел Симитчиев онлайн средата все още има роля на убежище за по-уязвимите, но тя все по-трудно се материализира във фактор от живия живот. “Според мен субкултурите сега се крият в интернет или гравитират около малки, независими пространства, където могат да бъдат оставени на мира от тези, които не ги разбират”, казва Симитчиев и дава пример с наблюденията си върху гейминг общността: “Преди година посетих лекция за историята на гейминг списанията у нас – имаше повече хора в Twitch стрийма, отколкото в залата, та със сигурност някои общности са останали основно дигитални. Дано това се промени, защото България има крещяща нужда от истинска контракултура.”