Цветан Цветанов e eдин от гласовете в предаването по БНР “Аларма” и “радиочовекът” зад много от експерименталните концерти у нас, обединени под шапката на “Аларма пънк джаз“ (Alarma Punk Jazz). Последният за сезона е гостуването на AVA Trio в началото на август в Singles, a от средата на септември до началото на декември програмата на следващия е вече готова и съдържа 11 специални концерта (2 големи и 9 камерни), за които после ще има да разказваме. Пикът ще е първото гостуване на Бубакар Траоре в България през ноември.
Днес джазът е.... Привидно изчерпан откъм съдържание заради многото булшит, който ни се продава под това име. Но всъщност – не по-малко жив, отколкото в други епохи от човешката история.
Какво е специфичното при организирането на събитие с джаз изпълнители в сравнение с други жанрове?
На първо място, нека се дистанцираме от естрадното понятие “изпълнители”. Ако си говорим за истински джаз, то говорим за могъщи и безочливи зверове, които не биха се посвенили да засвирят на брадата на Господ или на рогата на Дявола, а това съвсем не е пример за “изпълнителност”. И тук е и отговорът: по-трудно е за организация, защото ярката индивидуалност насреща не се вмества в понятието за “продукт“ и често плаши по-масовия потребител.
Как си обяснявате интереса към джаза и устойчивостта му особено при фестивалите при липсата на пълнокръвна джаз сцена у нас и сравнително малкото места, на които той може да се слуша?
“Интересът“ към джаза в България е силно преувеличен и донякъде изкуствено поддържан мит с цел усвояване на общински средства. Нека има фестивали, разбира се. По-добре отколкото да няма, но липсва много от необходимия културен фундамент за съществуването на джаз фестивал на необходимото ниво, за да не казваме “е, да, но...”. За съжаление (с малки изключения), на джаза у нас се гледа някак си основно като на “забавна” или дори фонова музика – музика, която предлага “безопасна“ формула (за разлика от грайндкора или блек метъла например). А не би трябвало да е така. Джазът е секс с непознат партньор, а не лъскаво приложение за след работа за зомбита от колцентровете.
През юли “Аларма пънк джаз фест” покани японската авангардна легенда Акира Саката в София.
Какви хора слушат джаз днес в България, различна ли е публиката в сравнение с други жанрове, или има някои интересни пресечни точки?
Жанровете трябва да се смесват. Пресечни точки трябва да се търсят. Защото така се създава Бразилия. Обратното e oперираност от интуиция и въображение и би дало като резултат най-много Германия от 30-те и 40-те на миналия век, ако мога да използвам тая по-брутална метафора. Най-приятно е, когато на джаз фестивал чуеш някоя група, която не е джазова като характеристики, но като дух попада право в целта – като YIK-CCN (монголска народна музика) или Chrust (полски хипи-дуум-индъстриъл рок) на последния A to Jazz. Или обратното – когато на неджазов фестивал като Wrong Fest чуеш джаз от бъдещето на световно ниво като Immortal Onion, на чийто концерт млади хора, някои от които навярно никога преди неслушали джаз, изпадаха в красив и налудничав транс.
Концерт, който сте организирали, и винаги ще си спомняте като особено и ключово за следващите ви идеи постижение?
Три са. По важност именно в тая последователност. На първо място, по естетически причини. Но не само.
Марк Рибо & Fish In Oil (2018) – за първи път си дадох сметка, че съм готов, ако се наложи, да напусна демонстративно работа, за да защитя артист и публика от блатото на администрацията.
The Necks (2015) – за първи път пробвах (и мисля, че успях) да създам интерес към нещо, за което нямаше абсолютно никакъв контекст у нас.
The Comet Is Coming (2023, заедно със Stretch) – първи sold out, който хем ми даде полезен организационен опит, хем ме накара да се замисля искам ли да правя чак толкова многолюдни събития. Да си призная, май се чувствам малко некомфортно сред повече от 200 души.
The Comet Is Coming гостуваха за последно в България през 2023 г. в Sofia Live Club
Ако имахте неизчерпаеми възможности и избор, кого бихте поканили веднага?
Избор винаги има. Дори да не направиш даден концерт, е избор. Ако говорим за неизчерпаеми финансови възможности, бих поканил Джон Зорн (сигурно с Electric Masada), Бил Фризел или Sun Ra Arkestra, с диригент Маршал Алан (който тази пролет навърши 100 години). Ако иде реч (по-абстрактно) за някакви още по-големи възможности (суперсили, да речем), бих съживил Орнет Колман, Петер Брьоцман и Албърт Айлер и бих ги поканил като трио.
Липсата на критика за изкуство в България не е нещо ново, но ако имаше такава - с кое щеше да се заеме най-напред що се отнася до джаз сцената ни?
Полезно е тази хипотетична критика да се заеме с кратки професионални ревюта на албуми и концерти на първо време включително и с негативни такива (не самоцелно и по български, разбира се, а когато има повод за това). И да създава естествен кросоувър, провокирайки естествена любознателност. Да можеш да напишеш по такъв начин примерно, че джаз китаристът Филип Букршлиев от Скопие е повлиян от Томас Пинчън, че четящият после да се разрови за Томас Пинчън и да открие нещо, което иначе не би попаднало в полето на интересите му. У нас все още цари чудовищно разделение между музиката и литературата (например): много прилично свирещи музиканти въобще не четат, а много прилично пишещи писатели демонстрират публично изключително посредствен музикален вкус.
Предстоящо от “Аларма пънк джаз“: Ще чуем Reverend Beat-Man на 17 септември, Violons Barbares на 24 октомври и Maybeshewill на 26 октомври. Всички концерти са в бар Singles в София. За още събития следете @alarmapunkjazz.
Виж още от поредицата с Мирослава Кацарова, Димитър Бодуров, Васил Хаджигрудев, Маргарита Борисова и Явор Ганчев, Васил Вутев, Арнау Гарофе Фарас и Иван Хадживеликов.